Момичето с компаса

Начало
Наближаваше полунощ и времето ставаше все по- студено. Мразовита мъгла се носеше наоколо и нищо не се виждаше.Този път нямаше съмнение, че магията е станала. Пет високи фигури усетиха как стъпват на някаква повърхност и в следващия миг всичко си дойде на мястото:
- Да бяхме използвали метли. От това магипортиране всеки път ми се завива свят.
- Не ти ли омръзна да се оплакваш Сара?! Тук не е като в Германия – отвърна й друга жена на име Аник.
- Какво странно място. Не ми се нрави. – обади се едно момиченце близо до Аник и потрепери.
- Знам мила! И на мен. – усмихна се жената и я помилва.
- За какво ти беше да я водиш!- зацъка Сара.
- Стига ми се карай! Не съм виновна, че няма кой да я гледа!- очите на Аник засвяткаха заплашително. Сара наистина много я дразнеше.
Мъжът близо до Сара Вейлщайн забеляза светлината, която бе много особена. Приглушена, синкава и в никакъв случай весела. Можеше да се определи като постоянна и неподвижна. Другото странно бе, че наоколо не се издигаха никакви сгради, а само развалини.
- Смяташ ли, че това е мястото- обърна се Сара към съпруга си.
- Естествено- кимна Хайнрих – Тъмно, пусто, тайнтвено – типично в стил на господаря. Откакто сме пристигнали не сме чули нито звук.- и прав беше. Заобикаляше ги мъртва, студена тишина и освен туптенето на сърцата им не доловиха нищо друго.
Тръгнаха напред. Оказа се, че се намират във вътрешен двор, тъй като зад себе си видяха порутени стени. През друг вход се заизкачваха по огромно стълбище към просторни помещения свързани едно с друго.Пространството бе толкова огромно, че им се зави свят.По средата на следващото помещение имаше една лъскава масичка и на нея лежеше на пръв поглед най- обикновен компас, а зад него тъпан и чукче. Зад масичката се виждаха две интересни фигури с гръб към тях и двете покрити с черни мантии.
- Това е господаря.- каза Хайнрих- Какво ли става? Нали щеше да ни даде нова задача.- мъжът пристъпи неуверено напред с цел да удари тъпана с чукчето.Така мислеше да призове черния лорд.
- Не! Недей!- Аник опита да го спре, цялата потрепервайки, но беше късно. Германецът дигна чукчето и удари тъпана.От удара се разнесе звук, но не обикновен.Въпреки че Хайнрих удари тъпана съвсем леко, звука беше много силен. Толкова силен, че момиченцето в ръцете на Аник се разкрещя, но никой не я чу. Толкова силен и продължителен, че земята се разтресе. Смъртожадните усетиха как краката им потреперват , а после загубиха равновесие и се строполиха на земята един върху друг. Шумът изведнъж спря и отново настъпи дълбоката тишина. Двете фигури се обърнаха и се видяха лицата на лорд Волдеморт и красивата Белатрикс Лестранж.
- Господарю!- потрепери Хайнрих, защото видя един от най- страшните погледи, а после лорда внезапно изчезна. Изглежда бе много сърдит.
-Хайнрих! Глупак такъв!- изсъска Ейдриън Пюси , мъжът на Аник и бащата на момиченцето.Бела се приближи към тях с големи бързи крачки. По изражението й личеше, че бе много ядосана.
- Какви ги вършите, простаци такива!!!
- Прости Бела, ние само…..- опита да се извини Хайнрих, но жената изобщо не желаеше да слуша
- Заради вас Том изгуби контрол над племенника ми! Затова Дъмбълдор няма да умре, Драко се нуждаеше от контрол, а вие ни прекъснахте!
- И какъв е проблема!?- извика Ейдриън
- Проблема е че Драко няма да убие онова тъпо старче! Твърде страхлив е за да го направи!- въздъхна Бела. Хайнрих разбра какъв е проблема и изпита познатото чувство за вина. Аник и Ейдриън го изгледаха кисело, после се обърнаха към Бела и тя продължи:
- Лорда ми нареди от сега нататък аз да измислям наказанията. Първото ви наказание ще бъде такова, че той ще се гордее с мен!
-Бела Бела- зацъка Сара- Ти какво си мислиш, че по този начин лорда ще те обикне! Това няма да стане каквото и да правиш, каквото и да се мъчиш да доказваш с тези наказания!Ако ще да измислиш и най- жестокото наказание!- по-добре щеше да е ако си мълчеше. Белатрикс превъзмогна моментната си слабост и отново придоби свиреп вид. Тя и преди будеше тревога, но този път бе ужасяваща. Жената изкара пръчката си и направи на момиченцето магията „Муфлиато” и ушите му се изпълниха с бълкукане и така причинителката на проклятието започна свободно да говори:
- Повече няма да се нуждаем от помощта ви. Имената ви ще бъдат забравени, това е повече от сигурно, но дъщеря ви ще бъде много полезна.- обърна се към двамата Пюси.
-Какво си намислила?!- озъби се Аник. Защо трябваше детето й да плати заради грешката на Хайнрих?!Защо?!
- Колко хубаво, че сте я довели!Сетих се!Това, че разпределителната шапка липсва вече няма да бъде проблем за „Хогуортс”! Нека бъде новия разпределител на домовете. Духът й ще броди из „Хогуортс”.
- Не!Тя не е виновна! Не можеш да й причиниш това!- изкрещя Аник разгневена.
- Мога и още как!.- и взе компаса от масата, клекна до детето изобщо не подозиращо какво става.Бела отпуши ушите й, усмихна се и започна да говори така, сякаш са приятелки.
- Миличка, имам молба. Вземи- и остави компаса в ръцете й- Вземи и иди в „ Хогуортс” там където мама и татко те заведоха вчера. Чакай ги там, а докато ги чакаш ще се намери кой да ти каже какво да правиш. Не се бой чакай ги, ще дойдат да те вземат.- момичето погледна родителите си, погледна и другото семейство и всички кимнаха, нямаха друг избор.От очите на Аник потекоха сълзи, Ейдриън тежко въздъхна, а сем. Вейлщайн поклатиха глави напът да се разплачат. Аник посегна към дъщеря си да я прегърне за последно, но Бела я спря. След това малката махна на всички и затича към гората пред училището.Бела я последва.
Момиченцето с компаса в ръце тичаше по пътечката. Колко хубаво се почувства съвсем сама- нямаше я майка й, която все вървеше по нея, за да й оправи прическата, нямаше го и баща й, за да се скара, че се отделя от тях. Помисли си какво ли я очаква в „Хогуортс”, сигурно нещо хубаво, както й обеща онази според нея мила и добра жена.Пътят й се стори много дълъг, навсякъде около нея имаше само дървета, дървета и дървета.Не се размотаваха животинки, не пееха птички, не се виждаше и цвят, за да се усети някой приятен аромат.Това продължавайки да вижда дълго време момичето се притесни и си помисли колко много й се иска вече да стигне до училището. След още няколко крачки стана още по- зловещо и вече започна да се плаши от тишината и от факта, че е сам самичка. Като всяко малко дете й се прииска изобщо да не бе тръгвала и Аник да изскочи от някое дърво и да я прегърне, но сега това нямаше да стане. След още няколко крачки тя усети, че излиза от гората и видя пред себе си огромното красиво училище, което обаче съвсем я изплаши. Този път изглеждаше по- различно, по- зловещо, по- пусто от всякога. Не видя никой, както й обеща онази жена, затова направи няколко крачки назад и когато страха й съвсем надделя тя се обърна и започна да бяга в тъмнината.Изведнъж усети силен удар на гърдите си, който я тласна към училището, но тя самата беше с гръб към него.Усети, че не стъпва на никаква повърхност, а се носеше във въздуха. Струваше й се, че дърветата ставаха все по- малки и все по- далече.
Слънцето се мъчеше да изгрее, а момичето не вече не усещаше никаква болка. Откри, че може свободно да се носи във въздуха и ужасно се уплаши като видя тялото си на земята.Две момчета носещи униформи видяха мъртвото момиче и бялото му копие във въздуха, което уплашено се засили, с цел да ги прегърне, но успя да мине през тях.Така усети, че не може да докосва нищо:
- Съжалявам, но ти си мъртва- треперейки каза едното момче
- И съм дух?!- изпищя тя
- Боя се, че да.- но се заблудиха, че това е обикновен дух. Покойничката се надвеси над тялото си и успя да докосне компаса.Сграбчи го и го отнесе със себе си в училището. Момчетата притеснени от случващото се пренесоха тялото вътре и момичето набързо реши да им разкаже историята си.Тогава децата веднага съобщиха на директора, който отлично разбра за какво става дума и кой има пръст в това. Предсказанието на професор Трелони, че ще има нов разпределител се е сбъднало.Не беше съгласен, но щом съдбата го реши, нямаше избор и пусна духа на момичето да броди из „Хогуортс” и на всеки петнадесети септември да бъде призовавано с помощта на компаса си да разпределя първокурсниците и новите ученици по домовете. Никой не знаеше, че е дъщеря на Ейдриън Пюси и никой не знаеше името й- тя от страх не смееше да го каже. Затова всички я наричаха „Момичето с компаса”.
Ейдриън и Аник седяха сред развалините погълнати от отчаяние.Дъщеря им беше мъртва, сега духа й бродеше в училището съвсем сама, уплашена, ужасена и най-вероятно чакайки родителите си.Но щеше ли да има смисъл да я виждат, тъй като тя вече не беше и нямаше да бъде сред живите.Как ли щяха да реагират хората, като разберат, щяха да станат за резил, така мислеха те.Хайнрих също се чувстваше много много зле, силно се разкайваше и така копнееше да върне времето назад и да не предизвиква Белатрикс, но вече нищо не можеше да направи.
-Простете ми! Само да знаех…..
-Замълчи нещастнико! Замълчи! Едно „простете!” нищо не променя! Не вашето- моето дете стана жертва на вечни страдания, на вас всичко ви е наред и винаги ще бъде, тъй като всичко ще забравите! Но за нас не, ние никога няма да забравим този ден!
- Не си мислете, че и аз ще го забравя!- сълзи стиснаха гърлото на красивия мъж- Ако знаех как, кълна се, щях да върна дъщеря ви!
- Вървете си! Дотук беше приятелството ни! Всичко свърши сем. Вейлщайн! Вървете си!
- Както искате!Но аз се надявам това да не е краят.Дано някога пак се видим и успея да изкупя вината си спрямо вас.
-Едва ли това някога ще стане!Едва ли!-с тези думи Ейдриън Пюси приключи разговора напълно убеден, че това е крят и че двете семейства повече никога няма да се видят. Истината бе, че и двамата Пюси никога в живота си не се бяха заблуждавали толкова много.
_________________