Драко Малфой и вещите - фенфикшън

Това е първия ми фенфикшън, който започва с припомняне набързо книгата, а след това история за Драко и приятелите му. Реших първа да се пробвам, дано ви хареса.
Пролог
Живяха някога едни велики магьосници, участващи във велики събития в историята на „Хогуортс” и магьосническия свят. Те - Том Марволо Ридъл, Джеймс Потър, Сивиръс Снейп и Албус Дъмбълдор започнаха една история от обикновени любовни интриги до сериозни войни. За съжаление всичко това имаше сериозни последствия и не само, че самите те не се разбраха, а забъркаха други важни в обществото магьосници. Накрая се наложи да се разделят - едни да служат на Том Ридъл, наречен „Черния лорд” и да бъдат смъртожадни, а други на страната на Албус и вече покойния Джеймс като мътнороди. Така започна дистанцията и ненавистта между магьосниците смъртожадни, мътнороди, мъгълофили и родоостъпници. Това продължи години напред. Том Ридъл бе наредил на сина на Луциус и Нарциса Малфой да убие Дъмбълдор, но това се оказа твърде сложно за едно шестнадесетгодишно момче и затова Албус бе убит от Сивиръс Снейп. Малко по-късно Сивиръс също загина. Синът на Лили и Джеймс Потър, Хари Потър уби „Черния лорд” Волдеморт и за него всичко приключи. За него да, но не и за децата на другите магьосници. Нищо не беше приключило, както мислеха всички, но за да разкажа всичко за тях, трябва да започна от начало…

В едно от най-хубавите имения „Малфой” седеше Нарциса Блек, сестрата на Андромеда и Белатрикс Блек от смъртожадно семейство. До тази красива жена седеше едно четиригодишно момче със пригладена много, много светла руса коса и дълбоки, студени сиви очи. Имаше доста надменен поглед, типичен за рода на Малфой. Това беше Драко, синът на Нарциса и Луциус, две много важни личности, притежаващи черни знаци. Детето им се роди в болницата „Свети Мънго”, където още щом пое бебето на ръце, Луциус си помисли, че от него ще стане чудесен смъртожаден.
Малкият Малфой беше едно много интересно дете, понякога дори плашещо тайнствено. Не обичаше да се усмихва, освен ако не злорадства, често се сърдеше и слушаше само родителите си и никой друг. Такова си беше откакто се роди. Най-много си споделяше с едно негово приятелче на име Теодор Нот, детето на най-добрите приятели на семейството. Сем. Малфой и Нот бяха заедно непрекъснато през свободното си време и децата също. Двете момчета обожаваха да се подиграват на домашното духче Доби, което служеше в имението и то макар и да се ядосваше, нищо не можеше да направи и беше длъжно да ги търпи, иначе щеше да бъде наказано. Обичаха и да се гонят в градината или пък да си играят на наплюващи топчета или да обсъждат и подиграват някое дете.
Стана още по-забавно, но не и за тях, когато сем. Нот се сдобиха с още едно дете, също родило се в „Свети Мънго” с присъствието на бащата и Нарциса. За съжаление на Теодор се оказа, че има не братче, а сестриче, което се оказа по-горделиво и от брат си и затова бе наречено Пансара (гордост). Малката също беше много студена и не даваше на друг да я гушка освен родителите й или Нарциса. Обожаваше да взима играчките на брат си или на Драко и да ги разнася из стаята или пък да ги чупи. Момчетата много се дразнеха и щом тя с малките си крачета хукнеше към тях те викаха:
- Да бягаме! - и тичаха из цялото имение. Понякога и така беше забавно да си играят на криеница.
И ето така един ден, когато мъничето ги гонеше, за да си играят, двамата видяха една дупка на двора на имението и докато малката обикаляше все още стаята, те решиха да отворят капака и да се скрият вътре. Децата очакваха да влязат в най-обикновено мазе за непотребности, но като постояха вътре стигнаха до извода, че беше твърде подредено и чисто за мазе. По-скоро помещение. В началото им стана интересно и момчетата без да се замислят влязоха по-навътре. Изведнъж спряха и загледаха втренчено в една посока. Срещу тях имаше нещо, което наистина си заслужаваше да се види. Първо бяха заобиколени от библиотека с книги, стотици книги, които едва се различаваха понеже всички бяха зелени. Само по средата на една масичка лежеше огромна черна книга със светещ зелен надпис „Томас Марволо Ридъл” и тази книга личеше, че не е била отваряна от години. Драко със светнали от вълнение очи посегна на книгата, но около масата загоря огън и сивоочкото веднага се дръпна назад:
- Хей, внимавай! Май не е много безопасно. - прошепна Тед. Зад масичката имаше сандък, който сигурно бе пълен с интересни неща, но малчуганите решиха, че мястото е твърде зловещо и е по-добре да се махат, като пазят това ходене в тайна.
После сем. Малфой вечеряха. Драко непрекъснато мислеше за мястото и се чудеше откъде се е взела тази книга. Луциус и Нарциса го питаха разни неща, но синът им беше много разсеян и много от въпросите оставаха без отговор. Накрая бащата се ядоса и ръчна момчето. То не издържа на своето любопитство и измъкнат от унеса той попита:
- Тате, кой е Томас Ридъл? - родителите му се спогледаха. Те нищо не са му разказвали за лорда. Откъде можеше да знае, ако не от онова помещение. Нарциса се намръщи, Луциус стана и започна да разпитва детето. Драко се усети, че направи грешка и за да се поправи отричаше всичко и се закле, че с Теодор никъде не са ходили.
– Сигурен ли си? Налага ли се да използвам магия? - Луциус не вярваше на сина си ни най-малко, затова реши да го сплаши, за да си признае. Русокоското повярва разбира се и стигна до извода, че баща му така или иначе щеше да разбере, затова гузен разказа всичко. За наказание семействата забраниха на момчетата да си играят три дни, за да разберат, че повече не бива да ходят на онова място без тяхно разрешение, а те не разрешаваха. Обещаха да им обяснят като пораснат и затова момчетата предпочетоха да си играят и да зарежат това мистериозно помещение

Родолфус и Белатрикс Лестранж също бяха наблизо. Жената носеше в ръцете си едно малко момиченце с много нежни черти, което спеше. Малката Ривиан се роди само с няколко седмици по-късно от Пансара и за разлика от приятелчето си Ривиан беше много кротко и послушно момиче. Не приличаше нито на Родолфус, нито на Белатрикс и това наистина беше много странно. Родолфус беше брата на Рабастан Лестранж, а Белатрикс - братовчедка на Сириус Блек и по-малката сестра на Нарциса Блек. Те също бяха приближени на черния лорд или Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. Двамата много обичаха дъщеря си, но мислеха, че беше твърде мила и наивна за смъртожадна, това ги натъжаваше и понякога караше да се срамуват. Те не се порадваха дълго на момиченцето си. Затвориха ги в „Азбакан” по обвинение на използване на непростимото проклятие „Круциатус” (Круцио) срещу сем. Лонгботъм. Тогава Араминта Мелифлуда, роднина отгледа Ривиан като често я водеше в имението „Малфой” да си играе с Панса. А когато децата все пак дръзваха да питат нещо, какво се е случило с леля Бела например, получаваха такъв отговор, че да им се хареса, грешен отговор. Всички приятелски смъртожадни семейства решиха, че така е по-добре:
- Нека да оставим нещата така! Те така или иначе ще поемат отговорността като разберат за какво става дума. Нека се порадват на детството си, защото то ще бъде кратко!
Араминта Мелифлуда имаше дъщеря, чиито баща беше неизвестен. Момичето се казваше Ифиджения и тя показваше нито зъл, като на Панса характер, нито пък мек, като Риви, а нещо между двете. Това дете беше най-странното от всички. Макар че нямаше причинаq беше много тъжно и рядко искаше да си играе или да се смее. Вместо да търси компания, то непрекъснато гледаше да остане самичко.
Мина време, момчетата попораснаха и тръгнаха на училище. По път във влака Драко се сприятели с двама познати на Нот, които бяха деца на чистокръвни магьосници. Сближиха се, защото Винсът Краб и Грегъри Гойл не бяха много умни, даже напротив, но пък изглеждаха силни и идеално служеха за бодигардове. Към тяхното купе се присъединиха Адриан Пуффи и Маркус Флинт, които пък допаднаха на Драко и Тед и също се сприятелиха. Със синът на Джеймс и Лили Потър също беше в „Хогуортс”само че в дом „Грифиндор”. С Драко станаха първи врагове, докато Потър не спаси живота му два пъти.
Малко по-късно в „Хогуортс” се записаха и момичетата. Там шапката веднага разпредели Пансара и Ифиджения в „Слидерин” при Драко, Нот и останалите им приятели. Единствено се поколеба за Ривиан и кой знае защо се двоумеше между „Грифиндор” и „Слидерин”. Момичето обаче заплака и шапката се смили над нея, като изпълни желанието й да бъде в „Слидерин”. Ифиджения привлече вниманието на Пансара и момичето поиска да сподели стаята си с нея. И не съжаляваше, Ифиджения определено й допадна повече от Риви. Момичетата все още не знаеха много много в какво участват по-големите слидеринци, но като пораснаха и те се забъркаха.

Глава първа

Едно високо белезникаво русо момче се виждаше ясно във все още мрачната сутрин. По погледът му си личеше, че беше ядосано. Това беше Драко и седеше на пейката на двора в училището. Беше му леко хладно, защото излезе по пижама и дебели, меки чехли. Минаващите го гледаха странно, сигурно заради повлеканщината, но на русокоското не му пукаше. Мислеше си за всичко случило му се досега и не можеше да приеме мисълта, че любимата му Арсания го унизи като го остави пред всички. Към него тичаха две момичета от „Слидерин”, като прескачаха всичко пред себе си от бързане. Първото момиче беше високо, с дълги крака, които прескачаха пъргаво. Бягаше по-бързо, защото самата тя бе по-лека и за нея това не представляваше никаква трудност. Макар да ги бе вързала на опашка, дългите черни къдрици не стояха мирни, а се развяваха на различни посоки, което я правеше някак красива. Другата тичаща пък беше всичко противоположно на първото момиче. Изглеждаше също много странно, може би заради медно-русия кок на темето й, който всеки момент щеше да се разпадне.Изоставаше, защото бе по-тромава и по-тежка. Очите й бяха големи и влажни, придаваха й странен вид, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но не беше тъжна, просто винаги изглеждаше така.
Драко ги видя и ги посрещна ядосан:
- О, Пансара, Ифиджения! Поникнаха ми корени от чакане!
- О, хайде, Драко, стига си се оплаквал! Важното е, че пристигнахме! Ето, донесохме черни пера, каквито искаше. Между другото, къде е Тед? - попита чернокоската и се обърна, защото чу подсвиркване.
- А, ето го! Как си, братче? Изглеждаш ядосан.
– Да, позна - отговори отсреща високото тъмнокосо момче, много приличащо на Панса:
- Ти също би се ядосала, ако ти сервират, че си се трудил напразно. Отново отхвърлиха идеята ми за заведение.
– Ами не е зле да се откажеш вече от тази идея! Докато си чакаш така, може и да остарееш безработен, не мислиш ли, Панс? - обади се и русокоската. Двете момичета се изсмяха, но момчетата не. На тях никак не им беше забавно.

Глава втора

Беше полунощ и почти всички си бяха по леглата. Панса си представяше как в един хубав ден, приятелят на брат й я забелязва и й се усмихва. За съжаление това беше само мечта и според нея едва ли някога щеше да стане реалност. Драко нито един път не й обърна внимание, каквото искаше тя. Знаеше само да се заяжда с нея, а тя все пак нямаше намерение да се остави да й се подиграва и отвръщаше на нападките му. Дали не го правеше, защото я харесва? Не, твърде хубаво е, за да е истина. И така Панса се унесе в мечтите си, докато клепачите й натежаха и се затвориха.
Джен не можа да заспи, но не се мотаеше из стаята, за да не събуди приятелките си. Мислеше си за много неща, после стана и се поразходи из стаята, като гледаше да не вдига шум. Така се чувстваше по-добре, отпускаше се и намираше нови сили за утрешния ден. И колкото по-късно заспеше, толкова по-малък бе шансът за някой гаден сън. И този път заспа доста късничко. След два часа лицето на момичето бе погалено от приятни слънчеви лъчи. Учуди се как така е светло като часовника показваше късен час:
- Седем без двадесет? Хм, все пак, за да се увери, погледна и своя часовник и веднага след това нададе вик до Бога:
- Аааааааа! Девет без двадесет! - и се размърда, за да събуди приятелките си - Панса, Риви, ставайте! Девет без двадесет е! Нямаме време за губене!
Панса се поразсъни след писъка на момичето, но като чу часа тутакси се изстреля от леглото:
- Девет без двадесет! О, не! Закъсняваме! По дяволите, защо будилникът не ни е събудил?!
- Боя се, че е спрял! - сви уста Джени.
Девет без двадесет, а в девет и половина трябваше да са долу. Вчера беше неделя и затова момичетата си позволиха да останат до късно, но това им беше за сметка на сутринта. И трите бяха притеснени и не знаеха кое да свършат по-напред. Най-забавна гледка беше Панса, защото тя с едната ръка си миеше зъбите, а с другата ровеше из гардероба, за да си вземе униформата. После тя обу единия ботуш, облече си блузата и тогава сложи другия ботуш. Джени много се смееше, от много време не беше виждала Панса толкова разсеяна. Накрая момичетата бяха готови и дори тръгнаха, но Джени се спря и се изхили. Чернокоската се обърна и изпуфка недоволно. Забравила е да си закопчае бодито и края му й седеше точно като опашка. Тя веднага си го закопча:
- Слава Богу! Леле, как щях да се изложа!
- Хах, това беше яко! Трябваше да те оставя така да тръгнеш! - шегуваше се весело Джени, за да разведри момичетата. Панса я бутна шеговито. После тръгнаха по коридора, който все още беше пуст, нетипично за девет и половина. Панса тъкмо си направи сметка, че трябва да се зареди будилникът им, но видя и училищния часовник, като изгледа сърдито Джени:
- Май и твоят часовник трябва да поправим.
Не беше нито седем без двадесет, нито девет без двадесет, а осем и половина. Училищният часовник никога не лъжеше. Все пак можеха да поспят още малко, ако не беше Джени:
- И сега какво ще правим? - попита Риви.
– Емииии… искате ли да се поразкараме - това беше първото, за което Джен се сети и от което никога не би се лишила.
–Може, да. После хайде да отидем при Тед. - Панса се усмихна.

благодаря, наистина много се радвам искам и да се извиня, че избързах, просто ми се искаше да има къде да го коментирате. Да, това ми е първото творение и мн се радвам, че е прието добре

Глава трета

Отидоха в стаята на Теодор, за да го видят как е. Панса много обичаше да посещава брат си, за да се посмеят заедно или да го подразни - това бяха взаимоотношенията между братче и сестричка. Чернокоската почука на вратата, но тя си беше отключена. Вътре бяха Теодор и Драко, хапващи си вкусотийки, взети от вечерята вчера. Тед си лежеше по корем на леглото, а Драко се бе разположил на дивана.
– Оо, сестричке! Добро утро, как си? - усмихна се Нот.
– Добре, благодаря - и Панса седна до Драко, за да си вземе последния еклер, но русокоското се намръщи и веднага я изпревари.Тя го изгледа сърдито, но хайде, сега от нея да мине.
– Учихте ли? - попита Тед.
- Да сме учили? По какво?
- Как по какво? По история, разбира се! - двете момичета се спогледаха ужасени. Теодор разбра, че явно не са знаели за контролното по история. - Това не е добре. Сядайте и учете, ей!
-Да, да, разбира се! Само че нали обещах да лакирам Джени, ще го направя за две минути - но го каза съвсем тихо, по-скоро на себе си. Изкара червения си лак от джоба и взе една ръка с много дълги и тънки пръсти. Драко толкова се отпусна, че изобщо не знаеше какво става около него. А пък Джени помоли Нот да я изпита на това, което знае. Например, как е създаден „Хогуортс” и това защо домовете в него са кръстени на хора.
–Добре! Много добре! Ако бях учител щях да ти дам 30 точки. - и й се усмихна.
- Ей,чу ли, Панс, цели 30! Благодаря! - но другото момиче вместо да се зарадва се опули изплашена, сякаш е видяла призрак:
- Джен, ама ти не беше ли…? - Кого лакираше тя, ако не Джени? Русокоската и Теодор бяха срещу нея един до друг. Панса се досети - нямаше кой друг да е до нея освен Драко. И наистина беше той. Русокоското се прозя и леко се изправи. Видя Панса до него, гледаща виновно и прехапала устни. Погледна надолу и изпищя от ужас. Ноктите му бяха червени. Погледът му мина през приятеля му, после през Джени и се спря на Панса, която изгледа на кръв. Чернокоската пусна ръката му и опита да се извини:
- Съжалявам, мислех, че лакирам Джен. - Него това не го интересуваше. Беше толкова ядосан, че не пропусна момента да й се развика:
- Гледай повече какво правиш, Нот!
- Хей, не ми викай!
- Ще ти викам! Какво съм виновен, че заради теб имам червени нокти!
- А аз какво съм ти виновна, че изобщо не си усетил, че те лакирам! - Тя също изгуби търпение и се развика не по-малко силно от него.
– Хайде сега, като едно възпитано момиче изчисти тази гадост от ръката ми! - Това по-скоро беше команда отколкото молба.
– Забрави! Извиних ти се вече, ти не ми прие извинението, нападна ме и сега ще си стоиш лакиран!
- Хей, по-полека! - намеси се Теодор, който усети, че става напечено.
– „По-полека” ли? Виж какво направи скъпата ти сестра - и сърдит Теодор показа ръката си.
– Ще го оправим, не е болка за умиране - Нот мислеше, че е добре да прекрати този спор. После четиримата станаха и се запътиха към общата стая на „Слидерин”.
Джени седеше на едно по-скатано местенце, защото трябваше да се съсредоточи, а около нея много викаха, както всеки ден.
- Такааа, значи трябва да си преговоря в клас всичко за историята на „Хогуортс” и… - започна да си прави планове. Постепенно, без да се усети, потъна в своите мисли и това отново й бе грешката, защото две тежки ръце силно я тупнаха по гърба и това я изплаши до смърт. Рязко се обърна и видя Маркус, сложил си синьото каскетче на Джени. Дамата много се ядоса:
- Ако още веднъж ми го направиш това, обещавам, ще бягаш като дявол от тамян само като ме видиш!
- Добре де, добре. - Момчето усети, че малко прекали и реши да спре да се шегува с нея, за да не му посегне случайно.
- Казах да повторите как е цялото име на езерото!!!! - крещеше Панса с всичка сила. Останалите деца се стъписаха, защото знаеха, че когато е ядосана, Пансара Нот е способна на най-лошото. Драко също нямаше нерви вече:
- На такова тъпо същество не бива да се обяснява!!!
- Да не си го повторил отново! - намеси се Теодор. - Това, че си ми приятел, не означава, че ще позволя да обиждаш сестра ми!
- А така, братче,кажи му! - Панса гордо дигна глава
- Защитаваш ли я? Три пъти й повторих имената на езерото, тя пак не разбра, какво съм й виновен!
- И въпреки това, няма да я обиждаш! Ясно ли е? - Тед стисна зъби. Драко се намръщи, но повече нищо не каза.
– Какво става тук? – попита професор Макгонагол ядосана.
- Нищо!!! - отговориха тримата в един глас. - Всичко е наред - добави Панса. После влязоха в клас като Джен и Панса си обещаха, че ще си подсказват с каквото могат. Не можаха да си подсказват, защото професорът минаваше покрай всички и всичко следеше внимателно. Момичетата разчитаха на разумната си памет, като написаха всичко, което им разказа Тед. Въпросите изискваха доста описание, но те дадоха всичко от себе си. Панса предаде листа си навреме, а Джен се забави само с две минути. След като свърши часа Джен каза:
- Е, мина! Сега остава да се надяваме, че ще изкараме добри оценки и без много учене.
– Да, така е! Гладна съм, знаеш ли! Дано има жабешки бутчета - усмихна се тя и после се запътиха към общата маса на „Слидерин”, където обядваха.

Глава четвърта


На следващия ден момчетата седяха на канапето, спомняйки си за тримагическия турнир, за който им напомни едно момиче. Беше истинско предизвикателство да им гостуват най-великите магьосници от „Дурмщранг”, включително и Виктор Крум, най-добрият търсач в света.
- Като заговорихме за него, току що се сетих, че имам негова снимка, с която непрекъснато лъжа хората, че аз съм го снимал. Чакай само да я намеря - и бързо отиде да рови в стаята:
- Добро утро! Да сте виждали едно кокалче, леко надъвкано, Пупи си го търси - обади се един малко дебел глас, но добре познат. Сестричката на Тед търсеше любимия кокал на домашния си любимец, който обичаше често да си губи играчките:
- Не, не сме. - отговори Маркус.
– Не мислиш ли, че взе да му става навик? - На Драко отдавна му бе омръзнало да чува подобни истории с това кученце:
- Не, не мисля! Случва се на всяко куче и аз съм длъжна да се погрижа. - сърдито отвърна момичето. - Нали така? - Да, беше си права. Може би от разговор щеше да се стигне до разправия, но добре, че Тед дойде. Като видя сестра си, реши да пробва дали и тя ще се хване на номера му. Намигна на приятелите си и показа снимката на чернокоската. Тя я изгледа странно и попита нещо, което съвсем не очакваха и ги накара да избухнат в смях:
- Кое е това момче? - след малко видя брат си паднал на колене от смях. - Какво смешно има? - не разбираше все още, че е номер. Теодор се изправи и започна да обяснява тържествено, все едно е учител:
- Това момче е Виктор Крум.
– Виктор Крум?!?
- Да, това е българин, който…
- Стига се подигравай де! Знам какъв е! Не го познах на тази снимка, не прилича на себе си!
- Да, именно защото го снимах съвсем отблизо.
– И той ти се е усмихнал?! - абсолютно нетипично за Виктор Крум. Да позволи обикновен четвъртокурсник (тогава) да го снима отблизо и даже да се усмихне….-Ти лъжеш ли ме? - сложи ръце на кръста и повдигна вежда.
– Как да те лъжа? Не, истина е! - но останалите се смееха, не можеха повече да издържат.
- Лъъъжеееш! - правеше се на ядосана тя, но усмивката си седеше на лицето й. Когато направеше така, следваше гоненица. - Ах ти, казвай бързо как си я направил тази снимка такава?! С „Конфундус” ли?
- Ааа, не казвам. - Тед поклати глава.
- Казвай!
- Няма!
- Хей, какво става тук? - пристигна Джени. - И взе снимката. - Това Виктор Крум ли е? Как си го снимал толкова отблизо?
– Внимавай! - спря я Панса. - Това е номер!
- Не, не я слушай! - Тед настояваше на своето.
– Сниман е и то съвсем отблизо! Страхотно! - Джени изобщо не допускаше, че може да се запамети снимката като се уголеми образа.- Не може да се направи такава, нали? – Тед прояви съжаление към тези шестокурсници, как се хващаха само. За да докаже, че мами, той взе пръчката си и направи снимката, както в началото - Виктор Крум на цяло, прегърнат с неговите си приятели. Просто е уголемил лицето, а всичко друго е останало на заден план.
– Така значи! Лъжеш!
- Защо лъжеш нас, а не някой от твоите, а? - каза Панса.
- Ами, от вашия курс надолу се връзвате. Нали това е идеята, да показвам тази снимка на някой, който не е учил за „Конфундус”.
– И сега вече ще те убия! После сте вие, защото му помогнахте - и започна се гоненица както преди. Панса хукна след брат си, а Джени след тях. Драко стана, като реши да ги проследи. Тед изкочи отсреща улови ръката му:
- Хайде да се скрием навън! Нали знаеш, че попаднеш ли в ръцете на сестра ми…
И двамата излязоха навън.Почувстваха се спокойни, че в момента никой нямаше наблизо….Така си мислеха. Някаква жена, облечена в черно, ги наблюдаваше отдалеч. Носеше в ръцете си кутия, която хвърли към момчетата и изчезна. Ако я бяха видели, двамата най-вероятно нямаше да вземат кутията, но мистериозната дама не се отличаваше от мрака. Съвсем на шега я взеха като по този начин щяха да се реваншират на малките, задето са ги лъгали.

Глава пета

Момчетата носеха кутията развълнувани какво ли има вътре:
- Ха, ето ги! Носят нещо! - весело извика Риви към приятелите си. Момичетата и момчетата се втурнаха да ги посрещат.
- Най-после! Порасна ми брадата от чакане - пошегува се Маркус, но Тед бързо му отвърна:
- А аз защо не я виждам? Да не би да е невидима?
- Май да - включи се и Джени в настроение. - И аз току що разбрах за нея.
– Хахаха - стана малко весело, но Драко бързо спря веселбата:
- Хайде сега, стига шеги! Да видим. Искате ли да го отворя! - усмихна се, за да ги подразни малко.
- Да! - викаха всички в един глас.
- Сиигурни ли стеее?
- Даааа! Хайде, не ни дръж в неведение! Хайде! Хайде! - пропяха децата. Русокоското усмихнат добави:
- Ако тук не е пълно с фениксови пера, то трябва да ме ударите три пъти. - и отвори кутията напълно сигурен в себе си. След отварянето обаче вместо да пищят от радост, всички се опулиха в кутията. Вътре нямаше нито пера, нито пък нещо друго ценно, а разни шоколадчета, продавани навремето. Маркус погледна приятеля си и каза:
- Е, да те удрям ли? - Драко се намръщи. Наистина беше ядосан, как така, нали пишеше злато?
- Този човек определено не е бил с всичкия си. - каза разочарована Джен.
– Хах, като теб. - Маркус я бутна весело. Джени се обърна и го изгледа на кръв.
– Така не се обижда една дама! - Тед защиги Джен, което я зарадва и за да се покаже, че не се дава, се обърна към Маркус:
– А кой каза, че ти СИ с всичкия си? - върна му го тя.
– Е, добре де, защо този Джеймс ще си събира сладкиши? - Тед също много се ядосваше. Дебелия Гойл, както можеше да се очаква, посегна на една шоколадова жаба, но Драко плесна ръката му:
- Ти нормален ли си? Да се натровиш ли искаш? - После изкара и другите сладкиши, които бяха предимно шоколадови жаби и то в различни пози. Слидеринците не знаеха да се смеят ли, да плачат ли. Отстрани беше толкова жалко и в същото време смешно. Адриан се хилеше, защото жабите бяха на брой толкова, колкото и целият дом „Слидерин”.
–Това сме ние не мислите ли? - Маркус се изсмя, но Панса се намеси:
- Ние?! Ти добре ли си? Не, това са ммммм…хафълпафците. Става ли те да са жабите, а ние -унищожителите. Стана весело и всичко живо наоколо започна да се хили. Всички се унесоха в шегите и временно забравиха за кутията.
– Да, но ако е така, то Сюзън Ремингтън да не е за мен в никакъв случай! - каза Тед.
– Е, защо? Вярно, че е покрита с пъпки и косми, но то и ти си.
– Хах, глупости!
- Не, не са. Приличаш ми на ъъъ….как се казваше онова зеленото растение с бодлите…
- Панса. П-А-Н-С-А. И расте в „Слидерин”.
- О, много смешно! Ха, сетих се! Кактус!! - и го посочи.
– Ъ? - Тед се направи на обиден.
- Да - весело се смееше момичето. - Ти си точно като един кактус! Само да те боядисаме в зелено и си готов!
- Ха ха ха ха! За твое сведение кактусът е с бодли, а не с косми - включи се и Драко.
- Да, но отдалече си приличат. - гордо отвърна момичето, разсърдено, че й се прекъсна хуморът. Джени, Риви и останалите не престанаха да се смеят. Тази Панса наистина беше много готина. Толкова закачливи й бяха майтапите и някак добронамерени. Джени само не разбираше защо Драко непрекъснато се дразнеше от тях.
Майтапите продължиха още дълго като се включиха почти всички, особено от по-малките. Всеки казваше по нещо готино и другите избухваха в смях. Така мина половин час и един човек на- после успя да спре шоуто:
- Хей, братче, ще ти дам една шоколадова жаба, ако отидеш в гората, може да хапнеш малко трева и да се върнеш. - каза Панса.
- Той да не е тревопасно, че да яде трева? – Префектът на „Слидерин”се намръщи.
– Е, не, но каза, че го боли зъб. Тревата помага. Знаеш ли, мисля,че твоите зъби също стават за дъвчене на трева. Горката майка си дава парите за косачки, а ти самият може да й послужиш повече, като те хване за краката и ти тракаш със зъбките…. - тогава вече луд смях изпълни стаята. За него чашата преля. Русокоското прибра всички жаби в кутията и я подаде на чернокоската:
- Знаеш ли какво! Ще ти дам всички шоколадови жаби, само млъкни! - и в един момент момичето престана да се смее. След нея спряха и другите.
„Ау, това беше гадно.” - помисли си Джени. Панса стана намръщена:
- Добре! Задръж си шоколадовите жаби, ще млъкна! Но после да не търсиш някой да те разсмива! - и ядосана отиде в стаята си. Малко по малко и останалите започнаха да си тръгват, вече не им беше весело. Драко дълго гледаше надолу, после погледна нагоре и видя Теодор сърдит с ръце на кръста:
- Мога ли да знам какво става с теб?!

Глава шеста

Панса тъжна отиде в стаята си, готова да заплаче. Въздържа се, защото след малко влезе Джени:
- Мога ли да знам какво става с теб? - попита абсолютно същото тя, каквото Теодор Драко.
– Трябва ли да става нещо?! - намръщи се Панса.
– Не, но със теб става! - настояваше Джени. - Защо непрекъснато се заяждаш с Драко?
- Не аз, той се заяжда с мен, аз само се защитавам! Има разлика! - грубо отвърна чернокосата. – Че той не се засяга, но ти да. Мисля, че знам това на какво се дължи! Ти го обичаш! Или се лъжа?! - Очите на Панса засвяткаха заплашително.
– Не е вярно!
- Нееее, познавам те, мен не можеш да излъжеш! Харесваш го и то много! Хахааа!
- Не е смешно, Джен!!!
- Но е вярно!
– Не!
- Е!
– Не е!
– Е! Обичаш го още от първи курс, ако не и от по-рано. Виждам как го гледаш, усмихваш се, защитаваш…. Но се държиш грубо с него, за да не покажеш слабото си място.
–Не! Достатъчно! Няма да водим този абсурден разговор! И аз знам, че си падаш по брат ми, но си мълча, нали?
-Това пък откъде го измисли?
- Аз ще те попитам същото за мен и Драко! Но разбрах от дневника ти, че твоето не е измислица!
- Каквооо?! Ти си чела дневника ми!
- Ами да! Нали се разбрахме между нас да няма тайни, а ти си крила от мен доста неща.– Ти също! Ако беше обратното, то щеше да ми кажеш за Драко!
- И ти за Тед! - и започна спор между двете момичета, докато взаимно не се притесниха и разбраха, че нито едната не лъжеше:
- Добре, Джен! Само да спрем да се караме! Да, признавам си, харесвах приятеля на брат си от много малка, почти бебе. После, като пораснах се влюбих в него.
– Но защо не ми каза?
- Амии, не смеех. Би било гадно приятелите ми да знаят, че към този, с когото се заяждам, имам чувства. Виж, моля те, нека си остане между нас!
- И докога смяташ да го криеш? Не мислиш ли, че все някога трябва да разбере?
- Не! По-добре нищо да не научава! Така е по-добре! Моля те сега, разкажи ми откога си влюбена в брат ми? - усмихна се тя. Джен седна и помисли малко какъв отговор да даде:
- Миии, аз не съм точно влюбена, нооо започвам много да го харесвам. Не знам.толкова е мил, готин. Винаги се е държал много мило с мен, дори сега ме защити от тъпите шеги на Маркус. И…
– Защо ти е неудобно? Това е чудесно, Джени! Супер много ще се радвам, ако брат ми и най-добрата ми приятелка се съберат! Хахаха!
- Ти да не му кажеш сега?! Искаш ли да се разберем. Ако пазиш моята тайна, обещавам и аз ще пазя твоята. В противен случай…
– Добре, става - и плеснаха ръце, после се прегърнаха. Джени все пак си мислеше не може ли Драко и Панса да се съберат някак си, а Панса си мислеше същото за Джен и Тед.

Глава седма

Макар че не сметна за нужно, Драко прибра кутията с жабите в стаята си като я захвърли все едно е боклук. Напоследък за нищо не му пукаше, освен за Арсания, като все тайничко се надяваше, че тя ще се върне при него. Но тя, жадна за по-добро образование и повече богатства, се записа в „Дурмщранг”, макар че твърдеше, че Драко е всичко за нея. Излиза, че досега го е използвала и е чакала да се оженят, за да се добере до имението „Малфой”. С пълно основание мразеше от дъното на душата си Виктор Крум, защото именно той покани Арсания да отиде с него, което за нея беше по-изгодно. Каква трагедия! И все пак, макар че се срамуваше от това, Драко не преставаше да я обича.
А Теодор си мислеше за едно хубаво, височко, русокосо момиче, с големи и влажни зелени очи, което обичаше да се шегува. Това беше не която и да е, а приятелката на сестра му, Джени. Когато споменеше думата „красиво”, винаги в ума му се появяваше образа й. И ето че сега, когато така си мислеше за нея, усети две нежни ръце да го милват. Той се обърна усмихнат широко: - О, Джени!
- Джени ли?! - изписка момичето, което всъщност не беше Джени, а поредното завоевание на Тед. Момчето се върна в реалността и разбра колко се е изложил:
- Хей, Наталикс! Ще ти обясня….- но беше късно. Момичето си тръгна сърдито.
– О, не! - плесна се чернокоското. Леле, тази Джени не излизаше от мислите му. А дали наистина беше ядосан, защото Наталикс го остави или защото му се искаше това да беше Джени….
На следващия ден Ривиан разказа на леля си за кутията, като не допускаше, че има нещо лошо в това. После се усети, че май нещо сбърка…или не? Араминта пребледня като платно, което постресна момичето. Тя стисна раменете й и каза:
- Защо не каза по-рано, момиче? Изобщо не е трябвало да вземат тази кутия! Виж, иди при братовчед си и му кажи веднага да замине за имението, като вземе всичко от помещението. Така кажи, той ще се досети за какво говоря.
Ривиан така и направи. По най-бързия начин изтича до Драко, чудейки се за какво става дума. Осмели се да попита братовчед си, който я изгледа доста странно и отвърна:
- Не питай, много е сложно! - очевидно се е сетил за какво става дума. Изчака братовчедка му да си свърши разказа, за да се разделят и отиде на двора при Тед:
- Помниш ли преди години, когато ни наказаха за влизането в онова помещение? - започна да разказва каквото помни. Това накара другото момче да се замисли.
- Преди МНОГО години. Май си спомням. - отговори той, но не много сигурен защо му напомнят това. Драко разказа и за молбата на Араминта, но се чудеше дали наистина е толкова спешно да се донесат и унищожат тези вещи или Ривиан преиграваше, както винаги. Тед, който не беше толкова убеден в себе си и не подценяваше Ривиан като Драко, реши, че е по-добре да ги вземат за всеки случай, пък дали ще се унищожат или не….
През почивните дни те взеха влака и отидоха до не много промененото оттогава имение „Малфой”. Прецениха, че ще е по-добре сами да слязат долу и да вземат всичко, та дори да поогледат по-добре мястото за още нещо. Вече бяха големи и много опитни, а не малки деца, освен това едва ли вече някой щеше да им навреди, нали Онзи-Когото-Не-Бива-Да-Се-Назовава е мъртъв. Колкото до мястото, то си беше все така тъмно и зловещо, както тогава, само че още по-прашно. Огромната зелена книга с надпис „Т.М.Ридъл” още си стоеше там, но около нея не гореше огън и двамата се досетиха защо. Под нея имаше кутия, а в кутията лъскав зелен чайник, по-лъскав и от тези по магазините, което наистина си беше странно. И още една книжка имаше на дъното на кутията с автор „С. и Р. Снейп” и заглавие „Склепоцирус”. Двамата се спогледаха намръщени, това пък какво беше? Те никога дори не са чували за подобна магия, а би трябвало да я знаят, нали Снейп им е бил покровител. Ако не на всички, то професорът щеше да обясни на Драко,нали му беше любимец. Да, много странно. Другият проблем беше, че не тази книжка не можеше да се отваря, сякаш е залепена с лепило.Най-вероятно е писана много отдавна,от детенце,което не е искало някой да прочете книгата му и е намерило този начин за най-добрия. Може би трябваше да се изчака малко, нищо не им пречеше.
Араминта по това време използва, че в „Хогуортс” все още нямаше нов директор, да вземе другото останало от Албус и Джеймс. Имаше късмета, че Хари Потър не е разбрал за отровата на баща си, създал я, когато навремето е бил ученик. Тя си седеше замразена в кабинета по отвари, поставена между хилядите други незамразени такива. Разпозна я по потъмнялото дъно на колбата. Слава Богу,че сега "Хогуортс" нямаше директор и нещата бяха по-безконтролни. Спокойно си свърши работата и нямаше кой да я спре. Готово - излезе от кабинета, скрила отварата в чантата си. Оставаше само едно - огненият бокал на Дъмбълдор, но него го нямаше никъде. Странно, къде ли го е скрил преди смъртта си. Той на всяка цена й трябваше, но не можеш да се сети къде е? Определено се нуждаеше от помощ. Мислеше да не казва нищо на дъщеря си и другите момичета, за да не ги забърква, но щом момчетата почти знаеха за какво става дума и те рано или късно щяха да научат.
Вечерта всичкото това седеше на слидеринската маса и всички ученици ги гледаха с голям интерес, но се страхуваха да се доближат до тях. Драко донесе кутията на Джеймс, след което се облегна на стената до Теодор, който изглеждаше много разтревожен. Най-вероятно заради Ривиан настояваше сама да отвори книжката на Снейп и твърдеше, че имало начин. Наталикс, бившата на Тед, за пореден път се присмя на момичето: -О, я не ме разсмивай! И как ще я отвориш? Дори да го направиш, то едва ли би разчела нещо! Ха ха, милата ти! Я по-добре не рискувай! - смееше се тя, но Тед не. Ами ако наистина го направеше, без те да се усетят, и нещо се объркаше? Още по-лошо беше, че и другите от нейния курс надолу бяха на нейна страна и те упорито настояваха. Дори и сестра му, която предупреди, че това не е хубаво, не беше много сигурна като обеща, че с Джени няма да й позволят да го разчете. Ривиан, за да докаже че може, си изкара тефтерчето със записки,за да си помогне с латинския. Отзад съдържанието беше такова, но не даваше никаква информация, интересното беше отвътре. Затова изкара ножчето си, макар и да поотряза крайчетата се справи с лепилото и отвори първата страница „Склепоцирус”, а отдолу с малки ръкописни букви пишеше „Превземам”.
След няма и половин час от коридора на „Слидерин” се чуха женски викове.Очевидно е ставаше нещо,щом момчетата видяха много курсници събрали се в кръг, без изключение, и гледаха как слидеринки от техния курс нападаха Ривиан. Крещяха й, виняха я, посягаха й, а другите само седяха и гледаха. Братовчедката на Драко се защитаваше упорито, но другата беше по-силна. Хвана я здраво за косите, Риви,за да не остане назад направи същото и последва женски бой. Стана прекалено напечено,защото и двете нямаха намерение да отстъпват. Риви бе хваната наистина много здраво и болката беше много силна. Опита и тя по същия начин да впие нокти в главата на момичето,но нямаше сили. Доволна,че побеждава рижавата слидеринка стовари цялата си тежест върху Риви и русокоската падна на колене. Драко се усети, че прекаляват и че ако това продължи Риви сериозно ще си пострада. Разгневен хвана Наталикс за косите и я отстрани от братовчедка си. Русокоската съвсем отчаяна и разстроена се сви и заплака. Панса гледаше това, като също много се измъчваше. Едно от хубавите й качества беше, че много обичаше приятелите си и не понасяше да страдат. Не разбираше наистина ли толкова лошо нещо стори Риви? Приятелката й преживяваше труден момент и реши да й помогне, като я прегърна:
- Спокойно, Риви! Моля те, успокой се! - След нея Джен, Кити и още няколко момичета направиха същото. Панса се изправи и попита Наталикс ядосана:
- Стига вече! Що за агресия от твоя страна, Наталикс? Кажи, какъв ти е проблемът с това момиче? - Това момиче е не само мой проблем, а на целия „Хогуортс”! Все така прави!Винаги когато й се каже нещо,тя прави точно обратното!И ти и тя-посочи друго момиче-И вие сте виновни!И вие не разбирате ли,че като ви се казва „НЕ”,значи „НЕ”! И сега и за по-нататък кой ли знае каква опасност сме изложени!
-Хайде сега,какво преувеличаваш и ти! Ами ти!?Все пак тя го е разчела и това може да е хубаво,ти нямаше да го направиш със сигурност,защото няма кой да те научи на латински!
- Ах, ти, как смееш! - Наталикс потъна в земята от срам. Околните помълчаха, помислиха и стигнаха да извода, че Панса е права. Драко не беше изключение, затова нареди на Наталикс да остави братовчедка му на мира. Рижокоската видя кривите погледи на останалите, намръщи се, но се извини,за да не се съвсем изложи.
Настъпи тишина. Всички помълчаха за кратко време, сигурно ,защото никой нямаше какво да каже. Сестрата на Теодор се поогледа и чак сега усети липсата му. - Да сте виждали Тед? - попита тя и се обърна. Момчето седеше зад нея и я гледаше на кръв, готов всеки момент да й се нахвърли. Тя се поизплаши от този поглед и все пак, за да избегне и с него скандал се усмихна:
- О, братче! Много си ядосан!Защо?
- Ами..помисли си!-не беше трудно да се досети. Явно и той щеше да съди –О, хайдее!
- Никакво „Хайде”! Ах, вие дребосъците какви ги вършите! -- Стига, и ти ли започна! Ей, голяма работа, че прочетохме една думичка! - Не става въпрос за проклетата думичка, Панса!Ти кога най-после ще се научиш да ме слушаш! Колко пъти ти казах да не позволяваш на Ривиан да отваря книжката! -Говориш така, все едно ми зависи живота от това. - изтъкна с досада тя. - Някой ден представи си, че ти зависи! Пак ще ми се правиш на интересна?!-брат й всеки момент щеше да изгуби търпение.-Някой път ти и приятелчетата ти по този начин може да ни издъните,заради вашето любопитство.-и така разговорът между брата и сестрата се превърна в скандал. Започна се с Ривиан, после с нехайността от страна на малките и накрая така потънаха в разправията,че се стигна до спор за техните взаимоотношения: -Хайде,стига,че вече ме ядосваш.-каза Тед. - Да, знам, че винаги те ядосвам! За тебе и за него-посочи Драко - съм само една досадница, която ви проваля плановете, нали така? - По-голяма тъпотия не съм чувал! - отвърна Тед. - Да, вярно е! Иска ти се да не бях се раждала, всичко щеше да ти е наред! И сега нямаше да те разтревожа, заради любопитството ми, защото нямаше да ме има! - Млъкни! Ако още веднъж повториш нещо подобно, ще те ударя!
- О, така ли? Е, добре, хайде! Удари ме! Искам да разбера какво е шамар! Хайде! Хайде де какво! Не ти стиска, нали? Само знаеш да се отваряш! - сопваше се тя, тотално ядосана. - Хм! Простак! - но по-добре да си беше мълчала. Една доста силна плесница я зашемети и накара леко да залитне. После се обърна шокирана, поставила ръката си на ударената буза. Погледна разгневения си брат, не можейки да повярва, че й се случва.
- Ах, ти! Какви ги вършиш за Бога!-изкрещя отчаяна тя.
- Върша ги!А ти какви ги вършиш като ме обиждаш! -Ти ме предизвика! –Не е вярно!
- О,така ли? –Да,така!Аз казах ли ти,че ако продължаваш,ще те ударя!Казах ли ти!
- Млъкни! - разстрои се тя, накрая не издържа и заплака.
- Хич не ми реви! Виновна си!
- Това не ти дава право де ме удряш!
- Напротив, дава ми! Виж какво,може много да те обичам,много да значиш за мен,но няма да позволя да ме обиждаш!Ясно ли е?!!
- Що за късмет е да ми се падне брат като теб!!! - крещеше разгневена Панса и сълзи текоха от очите й.
– Ами аз мисля, че имаш голям късмет, че ти се е паднал брат, който го е грижа за теб, да не пострадаш, да не ти се случи нещо лошо, само, защото не си ме послушала! - Тед викаше не по-малко ядосан от сестричето си. Тя се намръщи, както правеше всяко капризно момиче, за да не изглежда като изплашена. Умираше от срам, че много хора бяха свидетели и не можеше да повярва, че някой смее да я удари, особено брат й. Тя не искаше да й се смеят в този момент, особено големите, затова хукна към стаята си.
- Не, това е всичко, Пансара Нот, с теб има още много да си говорим! - извика Тед, убеден, че тя го е чула. Краб и Гойл се спогледаха учудени, а пък Маркус зацъка. Останалите просто гледаха. Това си беше нещо ново.

На следващия ден доста се караха големи и малки слидеринци. Общо взето едните мислеха, че са си прави, другите - че те са прави. Колкото пъти се засичаше с брат си Панса, толкова пъти го гледаше на кръв, след което го подминаваше. Тед знаеше, че е много сърдита и се опитваше да й се извини, но тя все грубо му отвръщаше: - Съжалявам Теодор Нот, но не разговарям с вас! –А ако се извиня? -Не приемам! - Е, стига де! Знам, че се изложих, но и ти си беше виновна. Добре,съжалявам! – Не приемам! - заключваше тя. Този разговор се повтаряше през целия ден, докато на Драко не му омръзна и не реши сам да ги сдобри.
Панса не слушаше брат си, но на Драко едва ли щеше да откаже. Можеше просто да опита.
Момчето стана от дивана в коридора и се запъти към към стаята на момичето. А Панса си седеше на фотьойла ,гушнала своя приятел,снежнобялото пинчерче. Мислеше си за днес,за горката Ривиан,за това какво ли толкова има в тези вещи и не на последно място как Драко застана на нейна страна. Изглежда най-после му е направила добро впечатление. Това я радваше и я накара да се усмихне. След малко от унеса я измъкна едно почукване на вратата:
- Панса, аз съм, може ли да вляза? - беше гласът на Драко. Чернокоската чак не можеше да повярва, че той я търси по какъвто и да е повод.
– Да, разбира се! Заповядай! - отвори вратата момичето.Русия сивоок красавец влезе гордо пристъпвайки напред,като крал. „Красив е!”-трепна й сърцето. Той, сам, без брат й, беше в нейната стая, а тя не знаеше дали да го заговори и за какво. Двамата помълчаха доста време като Панса непрекъснато си повтаряше наум „Панс, я се стегни!”. Драко започна темата на разговор:
- Вчера се справи много добре.
– А, наистина ли? Благодаря! - тя се усмихна, а вътрешният й глас крещеше „Иеее! Той ме похвали!”
- Да. Все някой трябваше да постави Наталикс на мястото й. На всички е омръзнала с напереността си, аз не съм изключение - обясни се той, като не се усмихна нито един път и много рядко я поглеждаше.
– Ами, мисля, че й се пада, да не забравяме, че и тя се е излагала не по-малко от Ривиан, така че…. - отвърна момичето, но мисълта й зацикли. Нямаше смисъл да му разправя за Ривиан. Добре че Драко бързо смени темата относно брат й:
- Тук съм заради Тед. - започна русокоското.Щастието на чернокоската бързо изчезна.Ето защо е бил тук.
- Тед?Не ми казвай, че той те е изпратил. - намръщи се тя.
– Не. Той изобщо не знае, че съм тук. Дойдох, за да ти кажа, че се чувства…зле.
- Пада му се! Да не ме е удрял, аз ли съм виновна!?
- Аз мисля, че да. Ако аз ти бях брат, също щях да те ударя.
- Не се и съмнявам. - отвърна с досада Панса.
– Не, говоря сериозно! Той изглежда съжалява и би искал да се сдобрите.
- Добре де, знам, че и аз сбърках и то много и не го крия, съжалявам. Но той наистина много ме ядоса.
– А не би трябвало. Мисля, че ако му простиш, повече няма да го прави.Взел си е поука,не е зле да го направиш и ти. – и се усмихна. Беше малко студеничка,но все пак усмивка, на която момичето не можа да устои.
- Е, добре! Ще се сдобрим. - и тя се усмихна.
- Чудесно! До после! - кимна й той и излезе.
– До после! - кимна и тя и изчака Джени с нетърпение, за да й разкаже.
След обяд Тед седеше сам на канапето в коридора доста тъжен. Ако знаеше, че ще я ядоса толкова, нямаше да я удря, просто беше една реакция, дължаща се на гнева и това той го сподели с Драко поне десет пъти. Приятелят му в този момент се появи в добро настроение. Тед се изправи и се обърна към него. Не разбра само, защо сивоочкото така изведнъж широко се усмихна, едва ли беше заради него. А след малко Драко се изгуби от зрението му, защото някой бе закрил очите му:
- Познай кой е? - Тед се усмихна, познал гласа на сестра си.
– Сестра ми, която много обичам и искам най-доброто за нея! - след тези думи тя весело му се хвърли, силно го прегърна и той нея.
– Е, прощавам ти и се извинявам! - каза момичето. - Приятели?
- Да, разбира се! - после се обърна към Драко. - Аха! Ти си знаел, ето защо си се усмихвал! Ах, ти! - и шеговито го тупна по гърба, а другият отвърна на удара му. Засега всичко беше наред, най-после, за радост на всички, братът и сестрата Нот се сдобриха.

Глава осма


Слидеринците искаха да продължат напред. Макар че знаеха, че не е много безопасно, те много се вълнуваха. Книжката на покойния им покровител бе отворена, но всичко вътре, до последната дума, беше написано на чист латински. Не можеха да я разчетат не само заради мъртвия, вече неговорим магически латински, но и заради ужасния почерк, който с много мъка би могъл да се разчете, личеше, че това беше почерк на дете, току що прописало. Очевидно книжката е написана от Сивиръс Снейп като дете. Наистина тази тайнственост плашеше, а тази нечувана досега магия „Склепоцирус” беше истинска мистерия. Тъкмо затова Панса търсеше Ривиан, за да й обясни какво точно „Склепоцирус”,има предвид „Превземам”.. Видя я в гръб и вместо да я поздрави, тя веднага се скри зад ъгъла, защото Маркус седеше до Драковата братовчедка. ”Я, интересно, какво прави Маркус при Риви?” помисли си чернокосото момиче и започна да ги наблюдава като се стараеше да пази пълна тишина.
– Виж, знам, че ти е тежко, но не си виновна. Аз поне не мисля така.
– Защо тогава не ме защити от Наталикс?! Ако наистина ме обичаше, както твърдиш, щеше да го направиш! - ядосваше се момичето.
– Да, знам, че не постъпих добре, просто се оказах страхливец! Но знаеш ли колко тежко ми беше да те гледам как страдаш! Тогава си обещах, че повече не бива да се повтаря и аз обещавам, ще те защитавам винаги от всичко и всеки! Винаги! - момчето говореше насечено, но по погледът му, виждаше се, беше искрен. Русокоската се усмихна и го дари с една много кратка, но приятна целувка. После плахо се дръпна назад и изгледа момчето с копнеж, което й отвърна с много страстна целувка. Панса гледайки отстрани, й идеше да избухне в смях и за да не я усетят се втурна към стаята си. Там Джени си седеше на бюрото, чертаейки на ръка дома, в който искаше да живее. – Ха ха ха ха аххааа! - мина през вратата Панса. Джени цялата подскочи, наистина се стресна. После се обърна към приятелката си:
- Не, някой ден, някой от вас ще ме убие! Стига де, тук само се стряскат!
- Извинявай, без да искам! Хей, я слушай внимателно и гледай да не паднеш от стола след като ти кажа нещо!
– Е, слушам те. - повдигна вежди Джени.
– Емиииии, можеш ли да си представиш Маркус и нашата Риви на едно място? - Ъъъ, не знам. Не, не мога.
- Свиквай. От днес май ще ги виждаш заедно непрекъснато!
- Моооляя?! - другото момиче само се досети какво има, но искаше да се увери напълно.
- Да, преди малко ги видях да се целуват!

- Оле ле! Уау! Как изненадва живота само!
- Да, наистина. - и се усмихна, но след малко очите й от весели станаха тъжни. Образът на Драко отново изплува в съзнанието й. За миг й се прииска там, в коридора да се гледат влюбено Драко и Панса, а не Маркус и Риви. Защо тя не беше на мястото на Ривиан? Макар и откачена в любовта явно имаше късмет.
След един ден вече не беше тайна, че Маркус и Ривиан ходят. Не че на повечето не им стана малко странно, но пък може би си пасваха. И двамата се славеха с понякога много досадни шеги и малко наивност. Друга тема за обсъждане стана и интригата на Драко, Наталикс, Адриан и Алисън от „Рейвънклоу”. През целия ден те не преставаха да се карат по коридорите и всичко се чуваше. Макар и много сложно, учащите в „Хогуортс”, станали свидетели на толкова много кавги, разбраха за какво става дума. Драко, въпреки че защити Панса онзи ден, явно бе хвърлил око на рижокосата агресивна Наталикс, щом са го видели да се целува с нея и личеше по държанието и на двамата,че между Драко и Наталикс нямаше само целувки. Младият Малфой изглеждаше много доволен, както почти никога, за разлика от Наталикс. Макар че възможността да се сдобие със съпруг беше идеална, Наталикс обичаше не Драко, а Адриан, защото макар и сгоден за рейвънклоуката, тя се срещаше тайно и с него. Повече от всичко копнееше да разкрие чувствата си и нейния любим да замести Драко, но изпитваше неудобство и срам.
Днес беше осемнадесети декември, близо до Коледа, но вместо с радост и празнично настроение, стените на училището, заради кавгите и неразбирателството на учениците, излъчваха отрицателна енергия. Разгром и срам за слидеринския дом беше тази вечер,на която имаше събрание на двора, организирано от Адриан Пуфи. Симпатичната Алисън изобщо не вярваща на коментарите, че Адриан й изневерява се усмихваше мило, най-вероятно, защото очакваше годеника й да каже нещо хубаво свързано с нея. Слидеринците не очакваха нищо подобно. Най-вероятно пак щеше да има скандал. Сгоденият слидеринец може би също не е вярвал за Драко и Наталикс, щом категорично обяви, че отменя годежа си с Алисън:
- Прости ми! Вече няма пламък и затова не искам да страдам. Искам да бъда с жената, която обичам и тази жена не си ти, съжалявам. - и хвана ръката й, за да я целуне, но момичето грубо се дръпна. Новината я шокира и накара да онемее. Как можеше да я остави по този начин?! Драко също усети така добре познатата болка и срам, която му причини любимата му Арсания тогава.
– О, Адриан! - Наталикс изглеждаше много нервна, всеки момент щеше да избухне.
– Не! - изкрещя Драко разгневен. Всички погледи се обърнаха към него. - Не! Не можеш да се ожениш за Наталикс, аз съм с нея!
- Не, не си!-изсъска другия. – О, напротив! За по-сигурно нека тя ти каже! Или някой от тях. - и посочи други стреснати приятели видели го с нея.
– Наталикс! Истина ли е?! - Адриан изтръпна. Не беше възможно да го лъже по този отвратителен начин. Сам разбра отговора,когато момичето само поклати глава и заплака. – Не! Не, не може да бъде! Не! - започна да съжалява, че изобщо е замислял подобна щуротия да предложи брак на една лицемерка. Погледна годеницата си, която полуразгневена, полуразплакана извика:
- Сега да не ме молиш да се сгодим отново!? Не, няма да стане! Всичко свърши! - и свали колието под ризата си, като му го подхвърли и си тръгна. Момчетата и момичетата от нейния дом я последваха не по-малко ядосани.”Какъв срам!”-помисли си Джени и се обърна към приятелката си и поклати глава. Какъв резил само. Чернокоската наведе глава,очевидно съвсем се е отчаяла. Драко, когото толкова обичаше, не спираше да сменя жените една след друга и сякаш любовта й нямаше никакво значение. Драко, ядосан, блъскаше стената и крещеше:
- Не! Не пак! Не и ти, Наталикс! Не и ти! Не! ААА! - изглеждаше така, сякаш живота за него беше свършил. Тя до него толкова време,живота си би дала за него,а той изобщо не я взимаше насериозно. Не, това не беше честно, само да знаеше колко го обича Панса. Само да знаеше Стана много сложно и как щяха да се разберат само те си знаеха. На следващия ден всички гледаха тримата сърдито, най-вече Адриан. И слидеринците и рейвънклоуците бяха изключително разочаровани от него. А той - от Наталикс, която се гневеше и плачеше непрекъснато. Не Драко искаше тя. Адриан, него обичаше, искаше само него и нищо друго. Той изпитваше същото към нея и дори беше готов да й прости, само да знаеше, че тя ще е при него и че нямаше да им хвърлят мръсни погледи. А дали това беше от значение? По дяволите другите, какво значение имаше какво мислят те, те не го познават. Какво значение имаше дали Драко ще се обиди или не, тя така или иначе не го обичаше, а беше просто една от многото му подлъгани приятелки. След един ден размисли,най-сетне, когато се реши, Адриан пресрещна Наталикс пред всички и извика:
- Наталикс, обичам те! - момичето отново се разплака. – Прости ми! - и го прегърна. След прегръдката страстно се целунаха пред всички, за да покажат любовта си. За Драко беше ясно, че нямаше никакъв шанс, затова беше по-добре да се оттегли, отново наранен. Панса изпитваше огромна болка и така й се искаше да си я излее, но не биваше да показва тази слабост, не биваше. Джени обаче усещаше болката й и много искаше някак да оправи нещата, само да знаеше как. А тези, които забелязаха поведението на Панса, се усъмниха дали не го обича и разказаха съмненията си на други и нов слух се разнесе „Сестрата на Нот май обича Драко.”.
_________________

Глава девета


Панса остана безразлична към своето щастие. Мислеше, че щом тя не може да бъде щастлива, то поне другите нека бъдат.Например Джени. Крайно време беше Тед да научи за любовта на Джени към него. Приятелката на Панса забелязваше, че нещо става и кой знае точно защо имаше подобно усещане, че това ще й мине през ума и ще наруши обещанието. Страхуваше се.
Тед замислен лежеше на леглото в стаята си и мислеше за случващото се напоследък. Изведнъж много истини излязоха наяве и явно сега беше месеца на сформиране на двойки. Веднага след това отново се сети за Джени. Джени, която едва ли би се забърквала в такива неща като Наталикс. Още малко и през ума му щеше да мине мисълта за връзка с нея, ако не беше този, който влезе без да почука.
- А, сестричке, ти ли си? Здравей. - поздрави лениво той. Ех,защо така рязко му прекъсна мисълта.
– Здравей. Виж, с теб трябва да поговорим. Става дума за моята Джени.
– Джени? И какво за нея?
- Нещо важно. Амиии,тя ..ъъъъ…ще го кажа на направо.Това момиче е влюбено в теб и то лудо.
– В мен ли? И от къде знаеш, да не би тя да ти е казала?
- Шшт! Не, тя нищо не знае. Аз сама реших да ти кажа, защото си ми брат и тя е човекът когото искам да видя до теб - и се усмихна. После изкара дневника на Джени, взела го без тя да разбере и прочете малко от него. „……. Толкова е мил, добър и разбиращ. Тези са любимите ми качества, а толкова малко от момчетата тук ги притежават. Много ме радва и с чувството си за хумор, добре развито като на Панса. Ето с такъв човек бих прекарала остатъка от живота си, стига той да го иска…. А очите му, какви хубави очи!.....”
– Е, това е. - каза Панса. После стана от дивана
– Мерси. - отвърна момчето замислено, дори не забеляза кога тя си тръгна. Би било чудесно, ако е вярно. Но дали беше. Би трябвало, така изглеждаше. След малко той рязко се изправи от леглото и излезе да търси Джени. Изтича до оградата на двора, където мислеше, че може да е. И позна. Русокоската седеше с гръб към него, гледайки небето.
– Джени! - след вика му тя се обърна. Колко красива беше само. Дори в униформа и без грим беше много красива.
- Здр….. - не доизказа поздрава. Усети едната му ръка на кръста си, а устните му да целуват нейните. Беше доста неочаквано, но не можеше да каже зле. И все пак не разбираше тази целувка, затова веднага го бутна:
- Хей! Чакай малко! Това пък какво беше?!
- Нищо! Просто целувка.
– Как така просто целувка? Що за наглост от твоя страна?!-ядоса му се тя.
- Наглост, но не отричай, че го искаше! Ако искаш да ти припомня „Така бих се радвала на една негова целувка, поне по бузата. Ако ще и нахална да е, все пак е целувка.”
- Моля! Не! Не съм казвала подобно нещо!
- Не винаги са нужни думи, за да разбереш нещо. - усмихна й се Тед. Тя се стъписа. Не! Той знаеше. Всичко знаеше. Очевидно е чел дневника й, но кой би му го показал освен Риви или Панса. Не, изключено за Риви сега, но за отчаяната Панса…не. Тя беше, сто процента, тя беше. Сега вече за Джени вече чашата преля. Панса наруши своето обещание, сега тя трябваше да направи същото. Избута Тед и влезе в училището. Търсеше Драко. Другите я гледаха и чак не можеха да повярват, че виждат Джени Мелифлуда толкова ядосана,дори повече от Панса.
– Панса Нот, къде си?! Дължиш ми обяснение, не се крий! - крещеше тя. Завари я в голямата зала за вечеря да си говори с Ривиан:
– Какво има?! Какво си се развикала. - гордо извика и Панса, доволна от постъпката си.
– Ти много добре знаеш за какво съм се развикала!
- Да, знам! За твое добро беше, то така или иначе щеше да се разбере, че обичаш брат ми! - и отново те обраха точките. Джени нямаше повече търпение, вече й омръзна да изпълнява молбите на Панса.
- Наруши обещанието, че ще мълчиш! Добре, сега аз ще наруша моето обещание!!!
- Ако ти повярват, разбира се! - усмихна се синеочката, уверена, че това няма да стане.
– А защо да не повярват? Ти какво си мислиш, аз също имам доказателства, че обичаш приятеля на брат си!!! - и широко се усмихна. Панса се обърна и се стресира. Драко беше точно зад нея,дошъл е преди малко – ЪЪ, не, не я слушай, тя не е добре! - опита да се обясни момичето, бяло като платно. Само това й липсваше, всички да разберат, че го обича и да стане за резил.
– Не аз, а ти не си добре! Покрай теб, полудях и аз! –отвърна Джени. Истината бе, че не може да повярва, че й се случва това. Беше ужасно сърдита и на Панса и на Тед и в момента й идеше да потъне в земята от срам. Току що пристигнал Тед я гледаше втренчено. А Драко - той направи една от най-киселите си физиономии, след което излезе. Панса го последва. Трябваше да му обясни всичко до край,вече нямаше връщане назад.
Драко излезе навън и отиде на онова място, където оставаше насаме с мислите си. Този път само че не беше насаме. Панса е вървяла след него:
- Може ли да поговорим? - попита плахо, с нежен глас момичето, несигурно, че ще приеме. Драко обаче кимна и тупна на пейката, което значеше, че я кани да седне. Тя не чакаше втора покана. Личеше, че беше много притеснена. Не смееше да го гледа в очите и въртеше един от пръстените си на дясната ръка. Неуверена започна разговора:
- Как си?
- Как мислиш? - лениво отвърна той.
- Съжалявам много за Наталикс, наистина не постъпи добре, но явно наистина си обича Адриан.
– Да. Те всички рано или късно се оказват обичани от някого. - говореше за приятелите си.
– Не, недей така. Ти също си обичан от много. А за някой може би ти си целия свят.
Драко се обърна. Имаше съмнения, че тя описва себе си.
- Виж, дойдох да ти кажа нещо много важно. Дълго го криех и мислех да продължавам да го крия, но в един момент ми омръзна да го правя и го споделих с Джени. Но ето, че аз само исках да й помогна, като й разкрих тайната, че обича Тед. Тя обаче реши да ми го върне и разкри моята тайна. - Драко рязко повдигна вежди. Макар че се досети, момичето си продължи:
- Няма да го отрека. Обичам те! Обичам те и то много, още от малка, от ето такава - и с ръката си показа всъщност от колко малка. Но сега съм влюбена и вече няма да го крия.
– Ти?! Да ме обичаш!? - намръщи се той така, сякаш е казала нещо абсурдно. - Хах, какво знаеш ти за любовта. Ти нищо не разбираш!
- Напротив, разбирам. Питаш ли ме как се чувствах, докато непрекъснато се карахме! Досега ти не знаеше друго освен да бягаш от мен или пък да се караш с мен! Знаеш ли как се чувствам като гледам,че търсиш любов там, където не можеш да намериш, а аз мога да ти дам толкова много!
- Глупости са това!!! Глупости! И Арсания и Наталикс твърдяха същото, но не! Нищо подобно, момиченце!
- Хей, я не ме наричай момиченце!!! - извика тя, много ядосана, а в същото време тъжна, че не й вярва.
– Ще те наричам както си искам, защото точно това си ти! Едно капризно момиченце, чакащо отчаянието ми, за да се добере до мен! Знам, че си доволна от това, че съм съсипан, смееш се на болката ми и се мазниш с едничката цел да легна с теб!
- Не, не е честно да мислиш така! Аз не съм като тях! - сълзи потекоха от тъмносините й очи. По-добре да беше отрекла всичко това, отколкото да си признае. Така съвсем го разядоса, толкова пъти разочарован вече и той не знаеше коя е искрена и коя го използва.
– Като тях си! Абсолютна същата си! - тя поклати глава, съвсем плачеща.
- Не! Не съм такава!
- Такава си!!! - Драко съвсем се ядоса и стана. - Не отричай, знам, че си го търсиш, а който търси, намира!
- Не! Не! - малката стана и хукна към изхода с надеждата, че ще се измъкне от него. Драко твърде ядосан я последва.Гоненицата продължи до края на задния двор на училището, където нямаше никой. Момичето държеше да се измъкне на всяка цена,но в момента това беше невъзможно, Драко тичаше плътно зад нея.Накрая разбира се я хвана за мантията и от там лесно притисна до себе си самата нея. Панса отчаяно започна да се дърпа,да го удря,но въпреки това,момчето не я пускаше. Драко упорито се стремеше към целта си, да я съблече, въпреки силата й,която отслабваше. След малко тя падна на колене, сви се и заплака. Него това не го интересуваше,седна на гърба й започна да къса мантията. ”Не, това не бива да става! Не бива.” - помисли си Панса и се съвзе. Продължи да се дърпа и макар че Драко беше настоятелен и след един много силен удар по лицето я пусна. И все пак това не беше достатъчно. Тя се изправи, направи пет крачки назад и падна. Това я забави и накара сивоокия да се приближи. Момичето макар и намръщено и стиснало зъби, дишаше тежко от страх, може би. Драко клекна срещу чернокоската и повдигна брадичката й. Започна да я оглежда, очевидно я опознаваше. Да, наистина беше красива. Имаше дълбоки и големи очи, толкова тъмносини, че почти черни. Бяха бляскави и влажни очевидно от плач. В тях се долавяше тъга, нямаше как от друго, ако не по негова вина. А тя се изплаши от неговите сиви студени очи,остри черти и леко потрепващи ноздри. Момчето сякаш усети нейната болка и като че ли не се ядосваше чак толкова. ”Тя може би наистина ме обича, помня, че като дете непрекъснато ми се радваше…” - помисли си той и спря да се мръщи. Докосна носа си с нейния и отвори уста с цел да я целуне. Панса този път не се съпротиви, а се усмихна. Но се усмихна леко, не защото искаше да я целуне, а защото й хрумна как да се измъкне. Изведнъж се чу един много силен вик,предизвикан от болка:
- ААА!!!!! Ах ти! Проклетнице! - Драко се дръпна назад с разкървавена уста. Панса го бе ухапала много силно. Двамата стояха на разстояние, взаимно уплашили се. Чернокоската бавно се изправи и хукна по коридорите на училището с було от сълзи. Минаващите я гледаха учудени: - Виж, ти! Панса плаче. - Невил от „Грифиндор” каза на Луна от „Рейвънклоу”. - Какво ли се е случило?
- Не знам. - отвърна момичето. - Сигурно причината е Малфой. - и не само те мислеха така, а почти всички, който я видяха. Момичето стигна до коридора на „Слидерин”. Там на пътя й си говореха Маркус и Адриан, които изблъска, за да мине, не им дължеше обяснения защо плаче. Двамата се спогледаха много учудени, та тя почти никога не плачеше.
Прибра се в стаята си, където слава богу Джени и Риви ги нямаше, за да я питат какво се е случило или пък да се карат. Чувстваше се много самотна и тъжна. Сега нямаше кой да я утеши, да й каже, че всичко ще се оправи и че тя също ще си намери спътник в живота. Разстрои се за Драко - очакваше да й повярва, като наранен и да види в нея приятел, а не да я мисли за такава като Арсания или Наталикс, (макар че Наталикс не го направи нарочно). Не й остана друго освен да сама да си изкара мъката, която таеше толкова дълго. Сви се на ъгъла на стаята и продължи да плаче. Плака близо час, докато не мина 12:00 и не реши да си легне, за да не я завари Джени. Само че в стаята влезе само Риви,тя видя Панса и си помисли, че е заспала, затова и тя реши да си легне. А Джени - тя не искаше да се прибира - прекара нощта у друго момиче, като не пожела нищо да сподели за Тед. А Драко си остана навън дълго време и си мислеше за сестрата на приятеля си. Стана му много мъчно,като никога - тя го е обичала, а той разбра чак сега. Наистина е имало човек, които може би няма да го нарани,да,Панса беше известна и с верността си към приятелите, семейството и себе си. Не биваше да си губи времето с толкова други, които го нараняват, нито една не беше повече от Панса. Нито по-красива, нито по-умна, а на Панса хубавото й беше, че не е продажна и да се продаде за нещо-никога. Защо го разбра чак сега?! Не можеше ли да се опита да се сближи с нея, ако вече не беше късно.

Глава десета


Следващият ден беше много неприятен за всички. Най-вече за Панса, която дори не смееше да тръгне, за да не се скара с Джени или пък да срещне Драко, щеше да отсъства, ако не беше Ривиан, която я дърпаше за краката:
– Стига де! - викаше тя под завивките. Така й се искаше най-после да я остави намира да потъне в съня си, който я зовеше. Риви обаче беше много упорита:
- Не, ти стига! Няма да отсъстваш заради Драко или Джени! Хайде, ставай, покажи им, че не ти пука. - и може би беше права. Панса се стрелна от леглото, после накара Риви да обещае, че ще върви навсякъде с нея и няма да я оставя сама. Момичето кимна и се приготвиха за училище.
Ако трябваше да бъде честна на Панса не й беше особено забавно. Не че Риви беше лошо момиче, но Джени беше много по-забавна и с нея можеше да сподели много повече неща. С Риви си говореха по-общи неща, но сега по-често за Маркус. По пътя за кабинета по отвари момичетата се засякоха с две момчета за ужас на Панса и радост за Риви. Първата реакция на Панса беше:
– А?!! - извика го силно и всички я погледнаха. Възкликна, защото се стресна, но усети, че й пролича и побърза да се поправи. - Чакайте! Аз… ъъъ… аз.. аз си забравих учебника по история, чак сега се сетих, о, не, връщам се след малко! - и избяга. Ривиан все още не напълно разбрала какво става опита да я спре:
- Но, Панс, нали те видях да го пъхаш в чантата. - като се обърна и видя Драко, досети се, че той е причината да избяга. ”Опс! Май сбърках.” - помисли си тя и сви уста. Без да казва нищо, момчето се усети, че тя явно се бои от него. „О, не! Какво направих! Изплашил съм я до смърт.” - помисли си той - „Не, не бива да бяга от мен, не бива и Тед да разбира. Представям си колко ще се ядоса. Трябва да й покажа, че не съм толкова лош.” - реши той и започна да я търси. Чернокоската се скри зад ъгъла и спря да си почине:
- Браво! Точно това, което най не искам, точно то ми се случва! Сега остана да срещна Джени и това ще е върхът! - и позна. Джени се озърташе точно срещу нея, очевидно я търсеше. „Не! не не не не не!” - мислеше Панса. Желанието й, да не се засече с Джен не се сбъдна. Русокоската се втурна към нея.
- Панса! Чакай! Трябва да поговорим!
- Няма за какво да говорим! - изрепчи се другото момиче.
- Не, има! Ще говорим! - и двете отидоха на двора.
– Виж, извинявай, че те издадох, но ти направи същото и ужасно ме обиди. - каза Джени - Нали обеща да пазиш в тайна любовта ми към Тед.
– Да, но мисля, че ти направих услуга. - усмихна се приятелката й. - Ако не бях аз, брат ми едва ли щеше да разбере някога.
– Е, аз казвам същото за теб и Драко. - Джени се усмихна по-сърдечно, защото мислеше, че е вярно.
- Не, Джен! Ти не ми направи услуга! - Панса отново се намръщи .
- Но както ти каза за Тед, така и Драко рано или късно трябваше да научи!
- Но не по този начин! Той не е като брат ми, който веднага го прие и е готов да те приеме с отворени обятия! Обиди ме, сравни ме с Арсания, набеди ме, че се възползвам от него и ми се нахвърли! Доволна! - и си тръгна. Джени се срамуваше от себе си. Излиза,че доста й е объркала работите, а не целеше това. Тръгна след нея.
- Чакай! Панса, не исках да стане така, кълна се! Моля те, знам, че сгреших! Аз… съжалявам!
- Чернокоската се спря и се замисли. Наистина, какво й беше виновна Джени. Панса първа започна, Джени само опита да си отмъсти. Те и двете знаеха, че макар и отмъщение, всъщност го правеха за хубаво, но и на двете не им провървя. Панса се обърна и видя, че Джени беше на път да се разплаче:
- Не, Джен, недей! Аз съм си виновна. И за твоето случило се съм виновна. Просто… Явно не ни върви и това е.
– Не, аз не мисля така. - гласът на Ривиан се чу зад Панса. И двете момичета я погледнаха.
– Ти пък какво правиш тук? - попита Панса.
– Не ми беше трудно да се досетя, че сте заедно. - и се усмихна.
– И защо не мислиш, че с нея не ни върви?
- Защото и двамата ви искат!
- Какво?! Ти да не си говорила с тях?! - Панса я изгледа заплашително.
- Не. Маркус ми каза. А на него споделят всичко и той няма как да ме излъже. - цитира им някои изречения. Момичетата се усмихнаха, но после се погледнаха. Така се разбраха, че много не трябва да се вярва на Риви, не се знаеше дали това, което казва е истина.
После разбраха, че контролните по история са проверени и оценени. Отидоха в кабинета да си вземат работите и да видят какво се направили. Не че Панса очакваше”Превъзходен”, но ако е изкарала „Ужасен”, то това щеше да е върхът. Очакваше го, но й беше все едно, за разлика от Джени, която си стискаше палците и се молеше поне за „Приемлив”. Поне за „Приемлив”.
След часа момичетата седяха пред кабинета все още не видели резултатите си. Стискаха пликовете, но не смееха да ги отворят. Джени от страх, а Панса просто не проявяваше интерес. Нямаше и да го отвори, ако не беше видяла Драко и Тед да идват насам. Непременно трябваше да се скрие, обърна се и си отвори плика. Целта й бе да се направи,че не ги вижда, но те отново я забелязаха след като чуха вика до бога на Джен:
- Браво Панс! „Превъзходен”! Късметлийка!
– Вярно е! - изхили се Драко. - Но и ти не си зле, имаш „Приемлив” и петнадесет точки. Кой ти ги дава!
- Да, прав е. - каза Тед. После заговори Джени за общи неща. Драко също реши да се възползва. Застана до притеснената Панса съвсем близо и й прошепна:
- Възхитен съм. Другите зубрят, за да имат „Превъзходен”, а ти си го изкара по памет, след само едно припомняне. Браво! По-умна си отколкото си мислех. - тя се обърна. Гледаше я все така втренчено. Повдигна закачливо вежди и лукаво се усмихна. Това я засрами и накара да извърне поглед. Идеше й да хукне към стаята си, но не искаше всички да си помислят, че тя се бои от него:
- Дойдохме да ви съобщим за родителската среща на „Слидерин”. - каза Тед.
- Моля? - попита Джени – Да! Араминта настоява.
– И от къде на къде?
- Ами нещо за вещите. Каза, че нас не ни засяга.
- Да и по-добре. - Драко се усмихна без да откъсва поглед от сестрата на Тед. Тя само от време плахо се обръщаше, за да види няма ли да благоволи Джени да свърши с разговора си с Тед. Явно беше сладък разговор, тя като че ли забрави за Панса. „Хайде де Джени точно сега ли намери да се заприказваш с брат ми! Драко жива ще ме изяде.” - мислеше си тя. Добре, че Ривиан и Маркус се завъртяха, Панса се присъедини към тях. Вярно, прекъсна им любовния разговор, но щом нямаха нищо против, защо да не използва да се измъкне.
На обяд слидеринците чакаха родителите си в библиотеката с голямо нетърпение. Не ги бяха виждали от три месеца, а сега, макар и за малко, имаха тази възможност. Драко седеше на черния стол на бюрото така, сякаш е негов. До него стояха прави Тед и Панса, еднакви от дългите тънки крака, до сплесканите устни, прибраните скули и надменните погледи - абсолютно като брат и сестра, човек нямаше как да ги сбърка. Зад тях Ривиан и Джени чакаха Араминта. Всички само чакаха, никой и дума не обелваше. Тази продължителна тишина скоро се прекъсна. Влезе един красив висок мъж със сериозно изражение, а с него една не много стара симпатична жена с дълги черни къдрици, захванати с шнола за коса:
- Хей! Мамо! Тате! Толкова ми липсвахте! - скочи Панса да ги прегърне. Това бяха Александър и Аяла Нот - родителите й. Тед също я последва, прегърна баща си и целуна майка си:
- Вие също ни липсвахте деца! - отвърна майката. – Здравейте на всички. - кимна на Риви, Джени и останалите. - Здравей Драко, радвам се да те видя! - и нацелува бузите му. Много го обичаше и не пропускаше да го прави всеки път като го види. - Наистина изглеждаш страхотно!
- Благодаря. - лениво отвърна той. Нищо ново за него. Малко по-късно влезе и Араминта, която прегърна Джени и погали Риви. На русокоската й стана ужасно мъчно, че и тя си няма родители, които да прегърне и ако не беше Маркус да я прегърне, тя щеше да се разплаче. Навлязоха и другите семейства. - Паянън, Пуффи, Гойл и други. Само Луциус и Нарциса Малфой много се бавеха и събранието трябваше да започне без тях. Драко не се притесни от това,нищо ново,по-скоро следеше Панса, която се криеше зад майка си и нямаше намерение да се отделя от нея. Когато звънецът удари те трябваше да влизат, затова госпожа Нот се обърна към нея:
- Е, ще трябва да се разделим, макар и за малко. Защо не се поразходиш с Драко. С него няма да скучаеш. - каза жената без да подозира за страха на дъщеря си. Усмихна й се и последва съпруга си. Панса се намръщи. Нямаше намерение да остава с него, въпреки че той я чакаше. Тед мина покрай нея и шеговито й прошепна:
- Готов съм за атака. - и отиде при Джени, която цялата се изчерви. Тогава чернокоската реши да се слее с тълпата, за да не я открие. Хвана за ръка Ривиан и заедно се качиха на горния етаж, за да си потърсят книга. Драко за момент се отплесна и тя се изгуби от погледа му. Качи се също на горния етаж, където видя Маркус, защото навярно той я е виждал, нали напоследък Панса дружи с Ривиан. Не беше нужно да го пита - видя я с Риви на масата да разглеждат списание „Дрънкало”, като се смееха на „глупостите” вътре. Сега беше моментът да се сдобри с нея и да й каже, че съжалява. Отиде при тях.
- Братовчедке, може ле да поговоря с Панса насаме? - и така мило се усмихна, че Риви наистина се колебаеше дали да остави го остави с приятелката си. Панса се примири, че няма да се отърве и затова кимна. Риви се оттегли и русокоското зае мястото й. Слидеринката го изгледа студено и се приготви, ако пак дръзне да я обиди да го нападне. Но само като видя подаващата се ръка настръхна и отвори уста, за да каже „не”, но не можа.Той бе хванал ръката й и нежно я галеше с палеца си. Истина ли беше това? Беше толкова хубаво, тя си мечтаеше точно за такова нещо. Момичето съвсем се обърка и тя, макар че се зарадва, го помоли да й пусне ръката. И тай го направи след което се усмихна:
- Видя ли, не съм толкова лош. Виж, знам, че постъпих зле онази нощ и искам да ти се извиня. Какво ще кажеш да започнем отначало? Моля те, кажи „Да”. - момичето го загледа с копнеж. Вече не му се сърдеше, изобщо, а беше по-влюбена от всякога. Той най-после я забеляза и за нея беше чест да иска от нея приятелство:
- Добре. Става. - каза го съвсем тихичко. На лицето му се появи широка усмивка и това я накара също да се усмихне, макар и леко….

Глава единадесета

Родителите влязоха в стаята, всички до един някога притежавали черния знак. Тази стая им припомни цялото учение и след това, когато приеха да служат на Черния лорд. Чувството беше странно, но наистина много неприятно. След две-три минути се показа Араминта. Беше с толкова свиреп и надменен израз, че дъхът ти да секне. Очевидно беше ядосана
- Некадърници! - изсъска тя и това стресна бившите смъртожадни. Сега пък какво имаше?Какво пак не беше наред?
- Защо? Ние си изпълнихме всички задачи, каквито лорда ни даде навремето. - майката на Адриан се възмути.
- Да! Но това не е достатъчно. Какво сте си мислили, че Лорд Волдеморт макар и мъртъв няма да ви навреди, защото го изоставихте? Как може!
- А по какъв начин може да ни навреди, говори направо! - съпругата Нот се изнерви. Прекъсна ги една висока жена с дълги руси коси и сухо лице, което все пак си личеше, че е било хубаво, но се е загрозило от израз на отвращение. Това беше майката на Драко, която за учудване на всички беше сама. Тя даде отговор: -Да, може. Забравили сме вещите. Тези, които лорда ни остави и тези на враговете му.
– И вярваш, че едни вещи могат да представляват опасност? Все още са омагьосани?
- Не, сигурна съм. - кимна г-жа Малфой.
– Тогава няма никакъв проблем, ще унищожим всичко, става много бързо. - изгрухтя дебелия баща на Гойл, наивен като сина си.
- Не, изглежда твърде просто за него. - поклати глава жената. - Не, има уловка във всичко това, но и аз не мога да я открия.
- Значи само някои вещи могат да представляват опасност, нали? Но кои? - попита Нот, нищо не разбиращ. Всичко това му се струваше толкова безсмислено.
- Не знам. Нищо не ни е казвал за това.
– Но когато ви ги е давал, вие сте били на негова страна. Как е могъл да ги омагьоса като не е влизал в имението ви?
- Може да ни ги е дал такива. Не е изключено и да е изпратил някой смъртожаден, който да го направи. - тя изкриви уста.
– Кога?
- Не знам.
– Защо?
- Не знам.
– Ако е така, то кой е изпратил?
- Престани да ме разпитваш! Аз ли трябва да знам всичко?! - прекъсна го тя.
– Точно това е новата ви задача,която аз ще ви я дам и непременно държа да се изпълни. – Араминта изобщо не се шегуваше. Много странно, какво толкова се тревожеше, освен ако не е забъркана в някаква каша - Ще разберете кога са били омагьосани и от кой. Ако е изпратил човек, ще го заловите и доведете тук - няма начин да не знае нещо. Дотогава кажете на децата си да не посягат на вещите, от тях се иска само да не ги пипат. - останалите се поклониха в знак на съгласие. Това никак не им се харесваше, но се налагаше отново да се върнат назад във времето и да изпълняват заповеди.
После майката на Тед и Панса излезе не много щастлива, но се усмихна, за да не забележат децата тревогата й. Драко слезе доволен от втория етаж,за да посрещне майка си, дошла да го види. Прегърнаха се, целунаха се по бузите както всеки път, когато се видят, а после направи същото и с Тед.
- А Панса, тя не е с вас? - попита жената, учудена как така не е дошла да я види. Правеше го абсолютно всеки път когато се видят, момичето дори показваше повече обич, отколкото двете момчета. И сега, след малко наистина се оказа, че няма защо де се бои. Разбира се, беше просто невъзможно да разбере, че Нарциса е тук и да не я посрещне. Причината за забавянето бе,че малко се унесе в своите мисли,макар и объркана се чувстваше добре. Когато чу поздрава на Джени, разбра, че майката на Драко е тук, тя моментално се изправи и се показа с широка усмивка на лицето.
- Лельо Нарциса! - весело извика тя и се втурна към нея, за да я прегърне.
– Ех, това момиче, все по-хубаво става! - отвърна Нарциса. Като малка Панса прекарваше много време с нея и затова бяха много близки, дори повече, отколкото Нарциса с Драко. Не че съпругата на Луциус не обичаше и момчетата, но момичето й беше слабост и винаги тайничко се надяваше Панса и сина й да се оженят. Поприказваха си още малко, около половин час и стана време родителите да си тръгнат, но не за цяла година, сигурно беше, че скоро пак ще се видят. Сбогуваха се:
- Хей, слънце, защо мантията ти е скъсана?-попита майката на Панса видяла цепката на мантията от снощи.

- А? - тя съвсем забрави за това,то почти не личеше. Предпочете нищо да не й казва за случилото й се. - Ами съдрах я без да искам на гардероба.
- А, добре.

- Не се притеснявай, аз ще й купя нова. - Драко се усмихна и се зарадва, че тя не го издаде.
– Да, добре, благодаря, много си мил. - погали го тя, целуна го, после целуна сина си и изчезна.

Глава дванадесета
От този ден Драко и Панса престанаха да се карат, което за останалите беше странно, но се радваха. Префектът на „Слидерин” изпълни обещанието си - купи на „приятелката” си даже още по-хубава мантия с леко тъмно зеленко по краищата. Момичето безкрайно й се радваше и я носеше с гордост. Всички разбраха, че е от него. По-нататък те непрекъснато дружаха заедно до библиотеката, след часовете, да си купят заедно нещо от магазинчето и т.н. Имаше достатъчно време да я опознае и да разбере, че много я харесва и й се възхищава. Седмица преди Коледа, в един хубав,изпълнен с настроение ден, слидеринците изщракаха всички пози на новата им придобивка от „Хафълпаф” - фотоапарат. Сюзън Ремингтън им го „дължеше”, понеже в часа по отвари отварата на Драко избухна по нейна вина. Момичето само е искало да попита нещо, но си плати скъпо за сметка на слидеринците. Решиха да се възползват и да си направят снимки за спомен, затова момичетата добавиха нещо хубаво към униформите си. Снимаха се Панса, Риви и Джени, после и с други приятелки, после Панса стисна бузите на брат си, а на втората снимка го гушна. След нея и Джени го гушна и след щракането си помоли за две пози, да има и за нея. Панса много държеше да се снима и с Драко, но той беше от половината, които не проявиха желание да се снимат. Два дни по-късно си поделиха снимките, като Драко си взе всички, на които беше Панса - твърде много му харесаха. Те й бяха хубави, на всяка снимка изглеждаше добре, защото винаги се нагласяваше преди да я снимат. Най-хубави бяха двете снимки с брат й - как му е стиснала с ръката си бузите му, гледаше надменно, а в същото време се усмихваше приятно. Беше с горнището на анцуга си, сложила шапка и върху нея качулката. Катранено черните коси падаха отпред на раменете й, а сините й очи изпъкваха и това я правеше много красива. Тед забеляза отношението на приятеля си към сестра му - то всеки го забеляза. Напоследък хвалбите бяха много и този път не изкритикува нито една нейна снимка, дори тази, на която Панса силно бе гушнала братчето си, за да не избяга, и широко се усмихваше. Често я гледаше - как чете, как припка, как яде, дори си се смее самичка. Един ден Тед направо го попита: - Хей, ти и сестра ми……май ще има нещо между вас - и се усмихна. Нямаше нищо против, даже се радваше и от много време си мислеше точно за това. И не само той. Помнеше как навремето родителите му и сем. Малфой се шегуваха, че Драко и Панса може да се оженят, та те са ги заженили откакто се е родила. Драко разбира се не си призна, но Тед не престана да настоява да си признае, докато на сивоочкото не му писна и не опита да му затвори устата: - Е, добре де, намирам я за красива - само че не беше само това. С всеки изминал ден и всяка среща с нея тя все повече го очароваше. ……… Минаха още няколко дни и нещата доста се промениха така, както те изобщо не подозираха. Джени и Тед се срещаха тайно на двора на училището и си говореха нонстоп, но когато той понечеше да я целуне, нея сякаш я хващаше срам и се извиняваше, че има много да учи. Нещо я спираше, макар че затова нямаше основателна причина, по-скоро срам и страх на едно току-що пораснало дете. Така всеки ден. След последния отказ, когато Панса и Риви ги следяха и се кискаха, след като си отиде Тед, те разочаровани отидоха при Джени:

- Хей, страхливке! Да, вярно някои момичета се правят на недостъпни, но ти вече прекаляваш! - скара се уж ядосана чернокоската.

- Само гледай да не му писне и да не те остави най-накрая.- изсмя се русото момиче.

–А вие защо ме следите, питам аз? - скръсти ръце приятелката им.

- Защото ни е интересно! Е, хайде де, събирайте се вече, мина ужасно много време от онази нощ - продължи Риви.

– Е, да, но….притеснявам се. Вижте,нали помните целувката ми с Боул.


– Още ли си в шок? Виж, вярно, че нарочно те ухапа, но брат ми не е като него. Нищо няма да ти стори, спокойно.


- Ми още по-хубаво. Мъжете най-много обичат ето такива. Ха-ха. - Риви продължи с майтапа и се чудеше какво ли толкова страшно има.

– Ти да не би да си спала с Маркус?

- Ха, вие как мислите? На тази възраст не ги задоволяват само целувките.
– Много ти е лесно да го кажеш. А аз не съм имала и едно гадже, камо ли пък да съм се целувала. - призна си Панса, мъничко засрамена, че прекалено е подценявала Риви. И двете момичета стигнаха до извода, че са по-задръстени от русокоската.

– Ето, виждаш ли, не е шега работа. А да не говорим пък, когато настъпи брачната ти нощ с Драко, вярно трябва да изчакате да завършите даскало, но и това ще стане, така че…

- О, я стига! - бутна я шеговито чернокоската, но после се замисли……. След точно два дни Джени вървеше по коридора замислена, че Риви май беше права. Не,нямаше защо да чака повече, можеше да стане твърде късно и някоя друга да й го вземе. А Тед я чакаше на другия край на коридора, заклел се, че най-после ще я целуне. В коридора нямаше никой, всички си бяха легнали. Единствено една нежна фигура се виждаше в далечината и това нямаше кой друг да е освен Джени. Срещнаха се. Момчето не каза нищо, защото тя го целуна съвсем лекичко. Още малко се плашеше. Но след втората и третата целувка спря да се бои. Целувките бяха много сладки, а чувството страхотно. Когато се увери,че всичко е наред Тед я вдигна на ръце и я занесе в стаята си. Нощта за тях беше прекрасна, дори повече. Скоро на тях нямаше дори бельо и когато тя легна, той нежно започна да целува цялото й тяло. Любеха се, милваха се, целуваха се - Джени беше на седмото небе от щастие, защото и да търсеше нямаше да намери такова момче…….
А Панса през цялото време, криела се зад колоната, се кискаше весело, че най-после се събраха. Момичето тъкмо се запъти към стаята си доволна и нейния любим се изпречи на пътя й:

- Шпионираш,а? - усмихна се той.

- Ами аз..ъъ..да. Много исках Джен и брат ми да се съберат и най-после желанието ми се сбъдна.- усмихна се момичето.

– Радвам се. А ти? Желаеш ли да се събереш с мен? - Аз ли? За какво? - Не е зле да следиш календара. Днес сме двадесети декември,скоро ще се има празненство –Празненство ли? Досега не сме се събирали в „Хогуортс”.
- Не,ти не ме разбра. Няма да е в „Хогуортс”, а извън него.
– А-а - кимна тя - Къде?
–Брат ти ще каже. Не забелязваш ли, че спря да се оплаква, че няма къде да се събираме.
– Ъ-ъ, да, наистина. - Сега се сети как непрекъснато с парите, наследени от покойния прадядо искаше да построи заведение, където да се събират за празниците, но не можеше, поради простата причина, че не му даваха земя.
- А! Успял ли е? - по усмивката на събеседника си разбра,че да. - Йес!!! - весело се изкефи. Кой знае как, но е успял да убеди Министерството?
– Благодари на съдействието на Араминта и майка си.
- О, чудесно! Да,непременно.
- А аз за празненството си имам нужда от една красива дама. - Идеше й да изкрещи, но се въздържа. Не можеше да повярва, че я кани на бала. Точно тя, от толкова много.
– Аз, …ти сериозно ли? - не успя да скрие усмивката си. - Разбира се. Приемаш ли? - подаде й ръка и леко се поклони. ”Иска ли питане, ти знаеш, че не мога да откажа!” - помисли си тя. Не, не можеше да пропусне този шанс. Тя стисна ръката му: – Да! Приемам! - Чудесно - и отново започна да й я гали. Панса все пак имаше чувството, че ако не изчезне, нямаше да е толкова хубаво, колкото беше сега. – Е, до скоро! - и хукна към стаята си. Драко остана на мястото си и не откъсна поглед от нея. - „Бива си я!”-помисли си той.

Боже мой Невероятно,прекрасно,страхотно....нямам думи.Браво,пишеш страхотно

emma_watson написа:

Боже мой Невероятно,прекрасно,страхотно....нямам думи.Браво,пишеш страхотно

благодаря и на теб

Глава тринадесета
До празника оставаха само няколко дни. Колко хубаво, най-после учениците щяха да празнуват Коледа заедно някъде. Вярно, условието беше освен слидеринци там да празнуват и децата от останалите домове, но Тед и на това беше доволен. Поне най-после имаше заведение, начертано от Тед,за никой не беше тайна,че той има слабост към архитектурата и най-после му позволиха да реализира идеята си.За момчетата другото предизвикателство беше, че си намериха спътнички в живота, поне засега. Риви си мислеше за празника и това каква прическа да си направи и често време прекарваше пред огладалото. Панса пък често гледаше и имитираше минаващите по-големи момичета, със стремеж да се научи да бъде като тях и да се хареса на Драко. Той я гледаше отстрани и й се кефеше - беше наистина много забавна и можеше така да я гледа така цял ден, ако не беше Тед, който го тупна:
- Казах ти, че я харесваш, ама ти….И виж сега как се прави на хубава, за да я гледаш, хаха.- отново се изшегува той. - Странно ми е, че приятелят ми сега харесва сестра ми, която все отблъскваше като дете, но пък много ще ме изкефи, ако се съберете. - русия само го бутна, както правеха често, но после чернокоското продължи:
- Сори, че ти прекъсвам заниманието, но Араминта ни вика. Било спешно.
- Оф! Пак ли?! - изпъшка Драко, но знаеше, че не бива да се отказва на тази жена. Двамата се запътиха към кулата, където бродеше.
Беше късно и в кулата нямаше никой. След малко трябваше да си лягат, както беше задължително, но нещо им подсказваше, че трябваше да останат, защото сигурно е нещо важно. Какво толкова тези прословути вещи, какво толкова важни бяха те, щом и родители се извикаха и какво ли не. Усетиха студ, какъвто се усещаше винаги, когато тя идеше. Този път беше много тиха, очевидно ги е чакала:
- Не понасям да закъснявате, особено щом ви моля за нещо важно! - извика тя.
– Но ние…. - започна Тед да се обяснява, но другото момче го ръчна в знак да млъкне.
– Добре, ще говоря направо. Искам…, не, настоявам, да направите това, което ще ви кажа. ”Хайде де, стига си увъртала! Като започнеш да ми се обясняваш, полудявам.” - помисли си Драко. - Заради любопитството на Ривиан са взели книгата на Сивиръс Снейп отпрокуратурата. Съхранява се от начинаещ аврор……. Вие не знам как, ако се налага и със сила, трябва да вземете книжката от ръцете й. На всяка цена! Задължително, наложително е! Достатъчно сте големи и се надявам, че този път вече няма да има никакви издънки, нали Драко? Тази задача е лесна, в сравнение с последната да убиеш Албус Дъмбълдор. - и двете момчета изпъшкаха, но щом не можеха да откажат…
После в стаята си мислеха какво точно да направят, наистина притеснени от задължението „без издънки”. Това значеше, че не трябва никой да разбира, че са замесени и да направят така, че да не се разчуе. Защо пък точно те? Защо все на тях се падаше най-трудното? И точно сега ли беше време за каквито и да е заповеди:
- Арамита да ни заповядва. Само това ни липсваше! - изпуфка Драко безкрайно недоволен…
На следващия ден кой знаеше защо двамата ги нямаше. Никакви. Беше събота и накрая децата от техния дом стигнаха до извода, че пак са отишли до имението „Малфой” поради важна работа.
Двете момчета стигнаха до сградата без никой да ги забележи и да се осъмни в тях, понеже хванаха двама от слугите и облякоха униформите им. Изпиха по едно шишенце многоликова отвара за всеки случай, защото хванеха ли ги…. Както им каза жената те слязоха в подземието, където светеше само една свещ и не се виждаше нищо, освен лицето на една съвсем младичка жена, не чувала за новата магия, която държеше отворена само първата страница на книжката. Очевидно се е изкушавала да я разгледа. Сега беше късно и тя много отпусната седеше на стола си, макар че правеше отчаяни опити да се застои клепачите й натежаваха. И все пак момчетата гледаха да бъдат много тихи. Драко мина зад нея, за да я хване, а Тед се изправи срещу нея. ”Сега!” - кимна чернокоското. Тя отвори очи и изпадна в такъв ужас, че не можа да извика докато беше време. Драко я хвана здраво и опря пръчката на челото и.Аврорката разбра, че трябва да мълчи и кимна на път да се разплаче. Кога и как ли са влезли тези момчета? Изглежда добре са го замисляли и са много точни. Сигурно щеше да й се случи най-лошото. Тед не искаше да губи време и грабна книжката, уви я в няколко парцала и я притисна към себе си. Не биваше да я изпуска, щом му се каза „Без издънки”. Другото момче прошепна на изплашената си жертва:
- Ако се закълнеш, че ще мълчиш, може и да те оставим жива.
– Да, ще мълча, обещавам, само моля не ме убивайте! - трепереше тя. Драко погледна Тед. Ами ако лъжеше? И все, пак щом се е провалила на такава „лесна” задача ,тя щеше да се оправдае, че са я нападнали. Не беше изключено и да се разпищи, след като излязат. Не. Не трябваше да се поема такъв риск. Вярно, гледаше жално, беше съвсем млада и очевидно жадна за живота си, но и младежите бяха жадни за своя. Бившият смъртожаден взе друго решение. Не трябваше да проявява каквато и да е била милост.
– Авада Кедавра! - и пазителката се строполи на пода. Беше мъртва.
– А какво ще правим с тялото? - попита Тед.
- Да я изнесем. Никой не трябва да я завари тук. - И макар че беше жестоко според Драко, това беше най-доброто решение. Натикаха я в един огромен куфар, който беше до нея. После двамата, Тед стискащ здраво книжката, а Драко мъкнейки куфара, който доста тежеше и се наложи да направи магията за безтегловност, излязоха през задния вход. Много се чудеха къде да оставят куфара. Не биваше да е при тях в никакъв случай:
- Най-добре да я хвърлим в реката. Там няма кой да я търси.
– Ти не си добре, Драко. Еми ако стигне до….
– Добре умнико, хайде да те чуя, измисли нещо по-добро тогава! - сопна се Драко много изнервен.
- Добре де, стига викай. Не знам, но ако я пуснем в реката…
– Ще потъне. Така няма кой да я открие, понеже тук никой не идва да се къпе или на лов. - усмихна се той, за да разведри малко приятеля си. - Ей сега ще й върна теглото…. След малко здраво залостения куфар лежеше на дълбокото дъно. За да се уверят, че всичко е наред те хвърлиха няколко тежки камъка отгоре, за да потъне още по-навътре…
Стана към 6:00 сутринта и момчетата се промъкнаха в „Хогуортс”. Драко се позамисли, но после изключи, че има опасност да го хванат, усмихна се и реши да забрави за това. Тед обаче беше малко изплашен, сякаш изпитваше чувство за вина.
– О, хайде стига! Ние просто си вършехме работата! - бутна го Драко. - Няма да я намерят и няма да ни обвинят. Наближава Коледа, така че се усмихни…

Глава четиринадесета
Времето беше много неприятно. Не стига, че улиците и двора на училището бяха мокри от пороите, а студът беше отвратителен, на всичкото отгоре и сняг не валеше. За децата си беше истинска трагедия, че не можеха да си поиграят със снега, както всяка година, и да продължат с мръсните си номера едни на други. Е, все пак надеждата умираше последна.
Настъпи времето, в което много от неща влезнаха в ред. Най-после се реши недоразумението с директора на училището. Тази сутрин училището преливаше от добро настроение, понеже провъзгласена за директор бе професор Миневра Макгонагол, която обичаше всички и всички обичаха нея. Е, не всички, но слидеринците също я уважаваха и изпитваха страхопочитание към нея, така че нямаше проблем. Тя може би щеше да се справи с тази отговорност не като Дъмбълдор, но все пак добре. Вече смъртожадни не съществуваха, затова не би трябвало да има нещо против „Слидерин” и да прости на Драко, за да го приеме като ученик. Затова след тези разсъждения по новината Драко повдигна рамене, останал безразличен. Не беше хубаво да мисли за миналото, нали всичко свърши и на него му се размина. Просто трябваше спокойно да продължи напред все едно нищо не е станало и да осигури живота си. Дано не се наложи някога пак да си спомни за тъмното минало.
Тед и Джени продължаваха да се виждат, без много да се замислят какво става около тях, най-важното беше, че са заедно. Заедно по цял ден, разделяха се единствено вечерта, но и тогава бяха заедно в мислите си. Хубаво си прекарваха след часовете - непрекъснато тя го молеше да се разхождат в двора на училището или по коридорите му. За него това беше уморително, но щом на нея й харесваше, нямаше нищо против, даже и на него му беше приятно.
Майката на Джени Араминта се радваше, че дъщеря й е щастлива, на нея също й допадаше това момче. Нещо й подсказваше, че с Тед Джени ще се чувства добре и дълго ще останат заедно, а не като първите й две гаджета, които само я използваха. Радваше се за детето си, наистина, но само толкова. Имаше по-важни неща, за които трябваше да мисли. В нея бушуваше повече тревога, отколкото радост. Имаше неща, които изглеждаха толкова незначителни и затова останалите не се замисляха много и не се интересуваха, но те бяха важни. Араминта не случайно държеше всички вещи на Том Ридъл, Сивиръс Снейп, Джеймс Потър и Албус Дъмбълдор да са на едно място. Ако една от тях липсваше, планът й нямаше да се осъществи и това щеше да е фатално. Тя изкара мъгълското си, с вече пожълтели от старост листа, тефтерче, все пак то беше на не по-малко от шестнадесет-седемнадесет години. Облегната на фотьойла в стаята на хотела наблизо до даскалото, Араминта плахо разгръщаше всяка страничка от тефтерчето си.Шумът на листата и добре познатата миризма я върнаха назад във времето.Толкова назад, че в съзнанието й се завърна Араминта Мелифлуда с дълга до петите кафява коса и здрав, жизнен вид, с очи изпълнени с щастие и живот. Да, такава беше тя по времето, когато Албус не беше в първа младост, на Том Ридъл вече превърнал се във велик лорд с тогава неповалима сила. В този ден се роди дъщеричката й в болницата „Свети Мънго”, чийто баща така и не разбра кой е. Сменяше мъжете като носни кърпи и затова не разбра кой от многото я дари с дете. Всеки от тях можеше да бъде баща на това момиченце, но Араминта сметна, че никой не бе достоен да се радва на такова хубаво създание, като това в ръцете й, затова тя реши да й даде своята фамилия. Определено се чувстваше много уморена, затова остави на добрата лечителка да се погрижи за детето й, докато тя си почине. Но кой знае защо след малко сякаш силата й се върна от страх, тъй като нямаше роднини с нея и тя помисли, че могат да вземат детето й. Надигна се, за да си го поиска, но лечителката я нямаше, а детският плач на детето й не се чуваше. ”О, не! Къде е детето ми!” - помисли си тя ужасена. Съвсем сама в малката стаичка - беше толкова плашещо тихо, че не можеше да се допусне, че в болницата има някой друг и това я стресира толкова, че не можа да извика. ”Какво става? Ами ако са откраднали дъщеря ми?! Не, Мерлин, не допускай това моля те!”
- Ехооооо!!! - извика жената, но чу само ехото си и нищо друго. - Помощ!! Някой знае ли къде е детето ми!! Помогнете!!!!! - за съжаление не грешеше, сама беше. - Моля ви! Дъщеря ми я няма! Моля, помогнете! - след последната дума светлинките бавно изгасваха.
- Е, ще ти помогна, но и аз имам нужда от помощта ти, скъпа! - и когато се появиха зелени светлини дъхът й секна. Пред нея седеше не кой да е, а самият Том Ридъл, съвсем видоизменен. От някогашната красота и сексапил не бе останало нищо. Сега пред Араминта седеше отвратително подобие на човек, което изглеждаше способно на най-лошото. Зад него седяха двама негови слуги, а лечителката лежеше мъртва на пода:
- О, пак ли ти! Какво искаш сега?!! Къде е дъщеря ми!! Къде е!!!
- Ще ти кажа къде е, стига да ми обещаеш нещо.
- Не! Нали се разбрахме, щом завършим училище, че ще се оттегля!
- И кой каза, че важи! Това беше само празна приказка, а не клетва! - приближи се и стисна гушата, ама така здраво, че и да искаше, Араминта не можеше да извика. Не можеше да издаде и най-малкия звук. - И ти си замесена, така че…. ако си искаш дъщерята сега жива и след време да не стане животът й черен, помни добре това, което ще ти кажа. И се закълни в това дете, че ще го направиш! - жертвата му кимна, треперейки. Напрежението беше твърде голямо, а натискът - твърде силен. Какво искаше той? Какво искаше.
- Знам, че сега на този свят няма по-могъщ от мен! Колко жалък се оказа Джеймс и колко тъжно за неговата симпатична женичка Лили, които изпратих в отвъдното. Твоите съвети към нея да се бори за Джеймс само й навредиха, навредиха и на теб. И сега на копелето им се размина, но след време ще го унищожа, понеже съществуването му наистина много ме обижда. Ще го залича от земята, ще направя така, че да го помнят като нещастника на ръба на отчаянието, който бе убит от „добрия” лорд, проявил милост.
- Ах, ти! Чудовище!
- Дори и да не умре, то ще има други изненади, които ще почернят живота му. А ако не изпълниш след години заповедта ми, може да пострада и твоята дъщеричка и не само тя, а децата на всички обърнали се срещу мен.
- Не!
- Да! Затова слушай! Моите вещи са в имението „Малфой” и там ще останат много дълго време. С тях са свързани и огнения бокал, подарен на Албус, отровата и кутията със сладкиши на Джеймс, както и книжката на глупака Сивиръс, мислил, че ще се признае новата му магия. Дори и да не съм жив, искам всичко това на едно място в „Хогуортс”, без изключение. Една вещ да липсва може да бъде фатално за вас, всички в „Хогуортс”. И сега едните трябва да се заличат от света, а другите да се използват.
– Как да се използват!? И защо трябва да заличавам половината?! И кои да залича по дяволите, не разбирам!!!! - изнерви се Араминта.
- Ще разбереш! Това, че не ти казвам, е наказание, че подкрепи мътнородите, а не мен! Ако не ти, то дъщеричката ти и нейните приятели ще разберат!
- Не! Те нямат нищо общо!!!
- Напротив, имат! Никой няма да бъде застрахован, дори децата на моите служите, в случай, че ме предадат. А да не говорим за децата на мътнороди или родоостъпници. И сега, ще живее ли дъщеря ти или не?!
- Добре! Ще го направя, само не я убивайте! - кимна тя и подадоха детето й.
- Чудесно! Това е новата ти задача и сигурно последната, дано се справиш! - чудно, детето на Араминта в началото пищеше здравата, а сега бе толкова мълчаливо.
- Странно, че не се разпищява, като всички деца на нечистокръвните. Твоето дете сякаш го е родила чистокръвна. - след тази гадна подигравка Лорда и слугите му изчезнаха. Стаята отново върна предишния си вид и блесна слънцето. Чуха се хорски стъпки и всичко изглеждаше така, сякаш нищо не е станало. Де да не беше. Араминта отчаяна прегърна детето си така, сякаш повече няма да го види:
- Ифиджения! Така ще се казваш ти! Джени! Здравей Джени! Обещавам, нищо няма да ти се случи! - и така докато едно силно почукване на вратата не я върна в настоящето, с доста по-късичка коса и съвсем окльощавяла и някак тъжна. Бебето и стаята от болницата изчезнаха. Араминта отново се намираше в хотелската стая, напълно припомнила си всичко така, сякаш беше вчера.
- Араминта, аз съм. - майката на Тед и Панса се подаде.
- Да, Аяла, влизай. - отвърна другата.
- Какво има? Не си добре!
- Да, не съм!
- Пак ли вещите? Не мислиш ли, че им обръщаш голямо внимание.
- Да, но има защо. Моля те, припомних си нещо ужасно, моля те сега не ме разпитвай.
- Както искаш. Ще ми разкажеш друг път, сега дойдох само, за да си взема якето на Теодор. Лека нощ Араминта!
- Лека нощ! - и чернокосата жена излезе много замислена и малко притеснена. Имаше нещо гнило в тази работа. А Араминта отнава се облегна на фотьойла и потъна в мислите си. ”Бокала. Липсва само бокала. Къде може да е той, по дяволите! Къде!”

Глава петнадесета.
Драко, Драко, не си убиец ти!
-От къде знаете!-подвикна веднага Малфой, очевидно усетил колко детински са прозвучали думите му, защото Хари забеляза дори в зеленикавата светлина, че той се изчервява
-Не знаете на какво съм способен-натътри се Малфой-не знаете какво съм направил!
-Как да не знам!Знам-възрази меко Дъмбълдор-за малко да убиеш Кейти Бел,Роналд Уизли, цяла година се мъчиш отчаяно да убиеш и мен.Извинявай Драко, но опитите ти бяха доста нескопосани толкова нескопосани, че да ти призная питах се дали наистина искаш да го направиш…
-Исках, исках!........”
Тази сцена не излизаше от ума на русокоското.Потънал в съня си той говореше, бълнуваше, риташе, сякаш го изживяваше отново и отново.
„……Драко, или го направи, или се дръпни, та някой от нас да го направи-извика жената, ала точно в този в този миг вратата за площадката на кулата отново се отвори рязко и пред тях застана Снейп, стиснал в ръката си магическа пръчка
-Имаме проблем, Снейп!-обясни бленуващият Амик, който също беше насочил магическата пръчка и очите си към Дъмбълдор-момчето явно не е в състояние.
Ала още някой беше изрекъл името на Снейп:
-Сивиръс!Моля те!
Вдигна магическата пръчка и я насочи право към Дъмбълдор
-Авада Кедавра!-от върха на пръчката му блъвна струя зелена светлина,която прониза Дъмбълдор точно в гърдите.......Драко се изстреля във въздуха сотна се от секундата сякаш увисва под блесналия череп,а после падна бавно, като ограмна парцалена кукла, зад бойниците и изчезна от погледа……….”
Всичко това беше толкова истинско, толкова неприятно сякаш отново се случваше.Драко дишаше тежко, потеше се затворил и стиснал силно очите си, в стремеж да избегне поне малко от ужаса.За съжаление вместо по-добре, ставаше все по-зле, на този натиск не се издържаше.По-добре да се измъкне, като си го изкара свободно, иначе нямаше как да издържи дълго:
-ААААААААААААА!!!!!!!!!ААААААААААААА!!!!!!!!!!!-русокоското се стрелна от леглoтo и падна на земята.Викът му беше толкова отврaтителен,а в същото време плашещ,защото в него се долавяха тоновете на ужаса.Тед се събуди:
-Какво става тук?Какво правиш на земята?-гледаше втренчено приятеля си, който едва се качи обратно на леглото и се просна като мъртъв.
-Човек,пак си изпаднал в истерия.От както Дъмбълдор почина ти не спираш да се биеш, да се хапеш, да викаш като откачен-каза Маркус.Драко му отвърна с един поглед на кръв.Знаеше се,че при този поглед трябваше да се мълчи.След това сивоочкото предпочете да не си ляга отново, а да излезе на терасата на студа, за да не заспи.Като че ли това беше най-доброто решение да избяга от кошмарите.
Всеки ден Драко се мъчеше от тези сцени на миналото му.Те го караха да се чувства нищожество,останало в „Хогуортс” по милост, но въпреки това пак много хора го презираха, тъй като за тях не беше тайна,че той е щял да убие Дъмбълдор,но вместо това Дъмбълдор е умрял като герой, а Драко стана за резил.Така му се искаше да продължи напред,без да му пука от никого и нищо, но не можеше…..
До Коледа оставаше само един ден,но заради липсата на сняг предколедното настроение липсваше.На сутринта на закуска Драко седеше на мястото си на масата, пак заобиколен от приятели, обсипвайки го с комплименти, които едва ли бяха искрени, поне той мислеше така.Малко радост му донесе хубавата сестра на Тед,макар и в униформа модерна, с Пупи в ръце с дебели тъмносини ленти на ръцете.Дошла да ги види.Тъкмо се сети за нейнета любов, въпреки всичко и това го накара малко да повдигне самочувствието си.
-Здравеееееййй браткоо!!!!-нахвърли се тя на Тед-Не съм те виждала от хиляда годинииии,радвам се да те видя!!!-извика го с цел да разсмее останалите
-Айде, тая пак откачи!-изсмя се той
-Ми да!То аз винаги съм си била откачена
-Не е лъжа-и така пак започнаха да се разправят в рамките на шегата разбира се.Техните весели закачки като между брат и сестра винаги разведряваха слидеринците.
-Здравейте!-обади се минаващата професор Хууч –Хей, малкото!
-Да?-обади се чернокосото момиче вече му писнало да е в категорията на малките.Професорът се спря, обърна се и я изгледа странно:
-Аз…ъъъ…виках на него,а не на теб.-и посочи един пурвокурсник-ти трябва да си „средното”, а може би „голямото” щом вече свободно общуваш с осмокурсници –Ахам!-кимна Панса.Тед изчака тя да отмине,за да избухне от смях.След малко свободно разшири усмивката си и весело започна да подхвърля на сестра си:
-Хахаха, някой иска още да е малък!Хах!Хей!”Средното”-и закачливо я тупна по главичката, а тя отвърна с плясване на ръката му и така няколко пъти
-Какво искаш бе!
-Хах, нищо!Просто свиквай, че вече не си „малкото”.Вече нямаш предимства сестриче.А ей сега, като те оженим за някой ще станеш „голямото”.За него искам аз-и тупна Драко,който едва не се задави
-Ако той не иска аз се наемам!-обади се Дейвид Монтагю.
-Да, ама аз не!Хах!-сряза го чернокоската
-Е защо така?
-Ами така!
-Еми хубаво, ако щеш!-тросна се момчето, подразнено от поведението й.Не бе свикнал момиче да го прави за смях.Изгледа я накриво и през ума му мина мисълта „Няма да ти се размине, малка Нот!”.Действително самия факт, че вече не е малка развълнува момчетата и ги накара да я загледат не като готино малко момиче, а като жена.И то хубава.Стройна, не слаба, но не дебела, а със закръглена пищна фигура, каквато нямаха другите слидеринки.Отличаваше се от тях и с рошавата си прическа, преливаща от електричество, която колкото и да решеше и връзваше винаги на лицето й падаха няколко непослушни кичура.Емблематични бяха и обиците й от Нарциса, които изобщо не сваляше.Малки, плътно по ушите й светло сиви, с тъмносини камъчета по средата,които в отражение на светлината винаги блестяха.Вече никой не можеше да я нарече „малкото”, защото тя не беше.
В последния ден преди ваканцията много искащи да се порадват на сняг Джордж, Роналд Уизли и Лий Джордан от „Грифиндор” мислеха как да намерят заместител на снега, с който да се забавляват останалите.Нямаше такава магия, но решиха да експериментират от някакъв микс можеше и да се получи нещо.С това се занимаваха цял ден и направо побъркаха минаващите.Особено смешен бе момента, когато по средата на коридора хванали се през рамо Лий, Джордж и Рон отдясно скачаха върху висулките, получени от замразена езерова вода, с цел да ги строшат и да се получат ледчета.Невероятно смешно беше това, че и тримата скачаха с един и същи крак , свиваха и изправяха по един е същ начин, а после това скачайки правеха същото с левия крак.Рейвънклоуците гледаха отстрани учудени:
-Какво им става?
А от другата страна слидеринци се мръщеха.За тях грифиндорците бяха простаци, които само се излагаха.А Панса гледайки ги толкова смешни не можа да сдържи смеха си и си го изкара с цяло гърло.Така се смя, че я заболя корема от хилене, малко като се поуспокои се обърна към Тед:
-Хей, не ви ли приличат на Тримата глупаци?-и отново прихна, след което продължи да се смее весело.Цялата тази гледка наистина беше много забавна, а още по-интересно стана, когато се образуваха много малки ледчета, горе-долу ставащи за целене.
-Урааа!!!!Браво!Гении смее!-заскачаха грифиндорците и се прегърнаха.Тогава другите деца се втурнаха към топчетата и започнаха да се замярат с тях.Някои малки слидеринци също се присъединиха, защото и на тях им се искаше да се порадват на сняг.Джени и Тед се усмихнаха леко, а Панса гледаше гонещите се Джордж и Рон:
-Хей, детенце!Ще те пипна!
-Хах!Ако става за въпрос ти си по-голямо детенце!-изплези се малкия луничко и забяга към Панса, която странно го изгледа.После се обърна и една топка се удари в лицето й.За нея беше доста неочаквано, затова цялата подскочи, след което поседя малко с ръка на очите, за да се свести.
-Хахахах!Как те уцели!-смееше се Джени, последваха я и другите.Панса също се усмихна
-Хей,виж какво направи, заради теб щях да утрепа момичето!-скара се Джордж на братчето си, което се извини.
-Не, няма нищо!-усмихна се тя.След малко стана адски студено, защото всички прозорци се отвориха, за да хвърчат топките: -Какво става тук?!!!-недоволно извика Джени -Студено ми еее!!!-извика и едно момче –Кой отвори прозорците, да го убия!-изкрещя и трети.И така, докато един страшно силен вик не стресна всички, дори хората в картините и не ги накара да запазят гробна тишина
-Айде затворете прозорците де!!!!!!-малко последва тишина, за да се разбере чий е този глас.Малко по малко погледите на всички се събраха на запушилите ушите си Рон и Джордж, стреснатите Джен и Тед и запушила устата си Панса.Да, това беше нейния силен глас.
-Геее!!!!Какъв глас!-извика Джордж възхитен
-Леле, как извика само-каза Джени и взе пръчката си, за да затвори всички прозорци.
-Яко е!Не мислех, че ще се справите!-каза Джени
-Аз пък бях сигурен!-гордо дигна глава Джордж
-И ние искаме да си направим топкиии-обади се едно хафълпафско пърокурсниче.
-Окей!Хайде, вадете пера и листове диктувам рецептата!-
-мога и аз-обади се Панса
-Не, маце, няма нужда, ще те заболи гърлото-усмихна се Джордж
-Мерси за загрижеността!-.А Драко гледаше всичко това безучастно отстрани ядосан, че май и Панса го изоставя.Откакто се помисли за голяма започна нещо много да се занася с момчетата.След диктуването последва дълбок, но весел разговор между деца от всички домове.В момента Джордж, Рон и Лий бяха най-атрактивните, което караше големите слидеринци да се пукат от завист, защото те цяла година се мъчат да свалат шестокурснички и седмокурснички, а тези тримата успяха да привлечат вниманието им за половин час.Панса Нот също в момента беше една от най-атрактивните като пораснала, още без гадже красавица, която можеше да има всяко момче, но предпочиташе да се прави на недостъпна, за да покаже на Драко, че не само той е желан.Дори Стюърт Акърли, момче от „Рейвънклоу” нарочно взе от трапезата късче месо, за да привлече кучето на Панса и да се престори, че той го е открил.Хвърли мръвката към входа на училището.Пинчерчето, макар че беше вярно на стопанката си, хукна към парчето,докато тя беше с гръб към него.Пупи не беше виновен-инстинкта го теглеше.Драко видя всичко и се разгневи-не, нямаше да остави на това момченце да я излъже.Трябваше да е провали плана му да се прави на герой.Затова бързо взе кучето, за да го върне на притеснената Панса
-О,не!Къде е Пупи?Къде е изчезнал?!-Стюарт понечи да каже нещо, но Драко го изпредвари като подаде пинчера на момичето и не разказа какво е видял.Тед, за да се увери взе ръката му и откри, че в нея се долавя миризмата на месото:
-Ах ти!Кретен!-бутна тя ядосана Стюарт, който жестоко съжаляваше, че по този начин опита да я свали-Не така се сваля едно момиче!-и след тези думи последваха аплодисменти от слидеринците, а на момчето не му остана друго освен да се извини и да побегне засрамен.Алисън го последва.
-Браво и на двама ви!Братчее,затова толкова те обичам!-и го целуна по двете бузи, а за голяма изненада на всички направи същото и с Драко.
-Хей, а за мен няма ли целувка?-Дейвид посочи бузата си
-И аз искам-извика друго момче
-Ееее,трябва да си я заслужите!
-Аз също търсих упорито, така че-Джордж повдигна вежди, но Панса гордо повдигна глава
-Но не го намери.Ха!-и това накара доста от децата да се засмеят.
За съжаление този ден съвсем разгневи слидеринците, които половината от тях бяха изоставени като кавалери, за да прекарат коледата с грифиндорците или хафълпафците.Не беше хубаво, но Драко все пак се боеше да не би Панса, в която тъкмо се влюби, точно накрая да я загуби.Така нямаше да е честно.Затова реши до края на деня да не изпуска слидеринката от поглед.
Момичето тъкмо тръгваше към входа на „Слидерин”, когато едно момче с червеникава коса и дълъг нос се изпречи на пътя й.Това беше Роналд Уизли.Драко на няколко крачки от тях адски се ядоса,но засега се скри зад ъгъла, за да види какво ще стане.Какво ли искаше този мизерник:
-Здравей Пансара!
-О!Здравей!
-Може ли да поговорим?-слидеринката го изгледа странно, но се съгласи.Очевидно беше много притеснен
-Амиии….аз…не знам откъде да започна….ъъъ…..ще говоря направо.Ох, да знаеш не вярвах, че това ще стане, не много си те харесах аз тебе.-тя се опули-да, знам, че съм луд, но не знам…стори ми се, че ти си по-различна от останалите слидеринци…че ти не си толкова лоша.Приличаш много на Хърмаяни, само че си по-хубава.Не, не си като нея де, само малко си приличате по външност и характер.Но ти си по-хубава.ЪЪъ…Ще ми позволиш ли да те опозная и
-Моля, говори направо!
-Искам да идем заедно на празненството.
-Заедно на празненството?Ти откачи ли?
-Да!!!Ако с теб се получи нещо може да оставя Хърмаяни.
-Не, не,не!Съжалявам, ама нещо се бъркаш!Няма смисъл да оставяш Грейнджър заради мен, все пак аз съм чистокръвна, а ти не си и аз вече обичам един човек, обичам го за двама.
-Знам за кого говориш!Но той дали ще те обича така, както ти искаш?!Не си ли твърде добра за него?
-Какви ги говориш?Кой ти каза, че съм добра?Не съм!
-Си!
-Не съм!Виж, сори, но ти отказвам!Не искам да имам общо с теб.Спокойно, няма да кажа нищо на Грейнджър така, че върви си!-Рон се намръщи.Стана му много обидно и сега горчиво съжаляваше, че се нае да предложи на чистокръвна.
-Дорбе, както искаш!Само да не съжаляваш после!-и си тръгна.”Ах, ти какво си мислеше негоднико, че ще остави мен, заради някакъв родоостъпник!”-и след като го прокле, веднага тръгна след Панса, доволен, че все още му е останала вярна.Трябваше непременно да я направи своя, нямаше време за губене….

Глава шестнадесета
Панса по пътя си видя детенцето, което продаваше вестници на половин цена, за да издържа семейството си. То много притеснено се въртеше, очевидно бързаше и когато възкликна „По дяволите, мама ме чака!” и в бързината си изпусна едно от останалите му вестничета в чантата. Панса се втурна да му го даде, но случайно видя нещо интересно на първата страница, което я накара да се ослуша и да вземе вестника. ”Безследно изчезнал аврор от министерството”. Тази жена, Анна Валериус, е била пазителка на книжката на Сивиръс Снейп и изобщо не бе изключено по нечие нареждане това да е Драково дело. За него не би било проблем да я убил да е дал на някой кутията. Нещо й подсказваше, че точно така ще да е:
- О, не! Пак ли започва? Нали искаше нов живот? А аз не искам да живея с убиец-каза си тя. Помисли малко помисли и накрая предпочете направо да го попита, за да види дали ще посмее да отрече. През това време русия слидеринец замисляше как да я убеди да легне с него, в случай, че тя откажеше от страх или нещо друго. Само дето всичките му сметки бяха грешни, защото тя седеше на пътя му и го чакаше нацупена. Странно какво ли е станало, за да се ядосва, но дано не беше това което той си мисли. Не, не беше, а още по-лошо:
- Ти ли беше? Уби ли я? - И посочи първата статията, после, за да се увери, че я е прочел я допря до носа му. Това накара русокоското да замръзне и да направи смешна гримаса, означаваща стреснатост:
- Отговори чудовище! Уби ли я?! Иначе ще кажа, че книжката е в „Хогуортс”! - И очевидно не се шегуваше. Изглежда й е писнало от проблемите и нечистите дела на Драко. Той сви досега опулените очи и я изгледа студено:
- И какво ако ти кажа?! Нима ще ме оставиш!?
- Зависи какво си направил.-ами тя така или иначе щеше да разбере, ако не от него, то брат й най-вероятно нямаше да си мълчи, затова по-добре да си признае всичко.Разказа накратко за онази вечер как двамата с Тед са обсадили аврорката и са я убили, за да не ги издаде.
- И брат ми ли си замесил?!!!!
- Не, задачата беше за него!
- И от кого, нали Волдеморт е мъртъв!!!!!!
- Не е твоя работа!
- О, така ли? И тогава защо да имам общо с теб, като не знам и няма да знам какво става с теб?!И я ми кажи, докога смяташ да я караш така-нима най-малкото нещо трябва да се реши с убийство?!!
- Няма ли да млъкнеш! - Това изречение й го натякна за сигурно стотен път и винаги я нараняваше.Обиди я и този път:
-Добре, ще млъкна! И повече няма да ти говоря, щом това искаш! - тогава Драко се усети, че малко прекали.
-Не, не аз не исках…
-Махай се! - Бутна го слидеринката ядосана, а в същото време тъжна. Продължи по пътя си, с мисълта, че човекът когото обича няма да се оправи. Искаше й се да го оправдае някак, да го разбере, но не можеше. Другото, което не можеше да му прости поне за сега бе това, че от нея искаше само да мълчи. Сякаш за него нейните думи просто бяха празни приказки.
А Драко се облегна на стената, хванал се за главата „О, Мерлин, какви ги върша! Защо пак го казах!”.
-Е, не да оставят нас, заради някакви тъпи грифиндорци!!Е, това вече е прекалено!-чу се глас съвсем наблизо.Засега Драко затаи дъх и надникна от стената, наострил слуха си.Видя отсреща банда слидеринци наредили се в кръг замислящи план за утре срещу момичетата.И десетимата злобно се хилеха и по усмивките им си личеше, че не замислят нещо хубаво:
-Не е трудно, ако трябва, а то най-вероятно ще трябва, ще използваме магия или поне ще заплашваме.Тук става дума за достойнство, а не за любов или чувства.Става дума за училище, а не за мъгълски парк-насърчаваше ги Монтагю.След всяка негова реч следваха изпълнени с радост викове, а това на Драко никак не се хареса.Особено последното изречение.Ами Панса.Тя едва ли беше изключение, някои знаеха, че ще му бъде дама, но сега това май нямаше значение:
- Именно, защото е училище смятам, че това което правите не е редно! - обади се той, но вместо да му ръкопляскат както винаги те всички му се изсмяха, сякаш е казал пълна глупост.
- Точно ти ли ще ни кажеш кое е редно и кое не е ? - изсмя се Дейвид. - Ще правя каквото си искам, ще си взема и Панса, ако искам! - другият от гняв и злоба задиша тежко, мразейки този човек повече от всякога „Само посмей, копеле! Само посмей!” - помисли си го той, решен да защити Панса, в случай, че стане нещо.Тед беше твърде зает с Джени, затова не знаеше нищо, така че това беше новата задача на Драко.
Мина един час и половина, но Панса все още обикаляше коридора. Не искаше да се прибира, а предпочиташе да обикаля безделно, вече напълно все едно й. Чуваше от време на време някакви разправии и дори по едно време чу плач, но не обърна особено внимание на това, защото мислеше, че не е нещо сериозно. Но беше. Един силен отчаян писък идващ от другата страна я накара да се замисли дали беше едно насилие и какво беше това насилие:
- Какво става?! - възкликна тя и хукна към другата част на коридора следвайки гласа. След него веднага долови и друг, познат женски глас. Отново беше писък. Момичето се изплаши и за всеки случай изкара пръчката си, готова за атака.Видя своята приятелка Кити да бяга изплашена до смърт, сякаш дявол бягаше от тамян. Дори не поздрави чернокосото момиче, а извика:
- Бягай!-и я изблъска от пътя. Това действително беше странно, но я заинтригува още повече и не послуша момичето, а продължи да следва другия глас.
- Стига! Няма да оставя Джефри! Вие сте луди!
- И защо не?! Ти си длъжна да бъдеш със слидеринец, а не с нечистокръвен!
- И какво като не е чистокръвен! Дори да е така, той е по-добър, забавен и ме обича за разлика от вас, говеда такива!
- Сега ще видим кого ще наричаш ти „говедо”. - И Монтагю отново я удари, но този път удивително силно, така, че тя загуби равновесие и използва това, за да я притисне до стената и да вземе крайни мерки. Другите седяха отстрани следящи всяко движение на приятеля им и радвайки се на плачещото момиче, което може би скоро щеше да ги послуша и да се даде на някой от тях. Един човек прекъсна забавлението им:
- Спрете! За Бога, какви ги вършите, полудяхте ли?!
- Маце, чакай си реда и до теб ще стигнем !- намигна й Дейвид, но това съвсем не отказа момичето
- Не, няма да дойде моя ред, защото няма да има такъв!!!
- Хах, ще видим! - подхвърли друг. После Монтагю се обърна отново към момичето, но Панса насочи пръчката си срещу него:
-Вцепени се! - и с слидеринеца падна зашеметен на земята.
-Ааах, тиии !- гневно извика той. Главата го болеше адски много, но точно в момента не биваше да се оставя, колкото и силна да беше болката той трябваше на всяка цена да си отмъсти. Греъм се усети и реши да окаже на приятеля си пълна подкрепа:
- Експелиармус!-и пръчката на момичето веднага изхвръкна от ръката й преди да се усети. Едва тогава Панса разбра колко е загазила. Те не стига, че бяха много, а и всичките с магически пръчки, а тя сега и такава нямаше.
- Е?! Сори, ама днес цял ден ми лазиш по нервите-изправи се Дейв. - Забавляваше се, като ме правеше за смях, но сега аз искам да се позабавлявам с теб!
-Само посмей и ще кажа на брат ми! Само посмей! - изръмжа тя, все пак решена да не се дава до последно, пък каквото ще да става.
- Стига да разбере! - и тогава Панса сметна за най-добре да бяга. Макар че знаеше, че няма да я оставят да се измъкне тя направи опит да мине през тях, но така и не успя. Греъм я хвана здраво и въпреки силната й съпротива не я пускаше. Все пак го заболяха ръцете от стискане, с цел да я накара да стои мирна
- А, не мога уморих се! Много е непокорна!
- Сега ще видим колко е непокорна! Може само да се прави на такава, така че дай я насам! - извика Монтагю и другото момче я хвърли към него.
- Хахахаааа, на Нот сестричкатааа! Хубава е! - смееха се останалите осмокурсници.
- О, и аз искам малко от нея! - извика Греъм и той също посегна на момичето, само че след малко падна свиващ се от болка в корема, защото чернокоската го изрита с всичка сила.
- Греъм, добре ли си? - Дейв съвсем леко отпуснал се погледна пострадалия си приятел, но след малко съжали за това, защото сестрата на Теодор го удари също толкова силно, че се наложи да я пусне. Панса все пак не успя да избяга, защото я хвана трети и Дейвид разгневен взе пръчката си:
- А, не стига вече! - И малко остана сериозно да й навреди. Панса затвори очи, примирила се, че ще си пати и съжаляваше повече от всякога, че дръзна да има нещо общо с осмокурсници. Монтагю не можа да й стори нищо, защото друг човек успя да го повали на земята целия облян в кръв, защото раните му бяха причинени от магията „Сектусемпра”. Всички погледи се стрелнаха към слидеринеца с острите черти и студените сиви очи, изпълнени с гняв. Драко респектира всички, защото щом навреди на Монтагю, съвсем спокойно можеше да си изпати и някой друг. Греъм пусна уморената Панса, която се строполи на земята и се отдръпна.Другите бързо го последваха. Драко отиде при момичето, взе я на ръце и се запъти към стаята си.
- Странно!Я го виж ти, нали не я харесваше?- ядосан изсъска Монтагю
- Нали знаеш, че тези които най-не се харесват след време става обратното-обади се друг.
Драко занесе момичето в стаята си. Остави я на леглото си и заключи вратата, без да се интересува какво ще правят останалите навън, беше твърде ядосан на всички. Единствено желаеше повече от всякога да напусне това училище, за да си почине от всичко и всички.
- Като много знаеш да се разправяш с който ти падне, ще седиш тук цяла вечер!
Седна до нея и опита да оправи яката й, но момичето беше твърде наплашено и за да го скрие показа зъл характер:
- Не ме докосвай, убиец!
- Млък! - И посегна към нея, но тя се дръпна. Вторият опит беше също неуспешен и накрая последва нещо като сбиване, защото тя се съпротивляваше упорито.
- Добре де!-ядоса се накрая слидеринеца. Наистина беше много опърничава.
- Много ми е интересно, като не искаш да говоря и да ти се бъркам, защо ме спасяваш!?
- Сега си мисля, защо ли наистина! - отвърна й той. - Колко си неблагодарна само. Би трябвало да ми се възхищаваш.
- Не! Сори, но в момента ми е жал за теб.
- О, така ли? Извърших много нередни неща, за да защитя близките си, както и теб.Мисля, че заслужавам повече уважение.
- Но аз не мисля, че убийството е достойно за уважение.
- Но ако се налага да. Досега точно така беше. В този живот важно е да си готов на всичко, дори и на най-лошото, стига да е в твоя полза.
- Ами след това? Не си ли мислил с какво ще те запомнят хората или какво ще стане като дойде часа на небето да се видиш с убитите, както казват…
- Аз и сега ги виждам. Непрекъснато. Виждам лицето на Дъмбълдор, на аврорката, на Снейп и на Седрик. - Момичето направи гримаса. Виждаше се, че и на него не му е лесно и личеше, че от много време не е виждал хубаво в живота:
- Ама че сме жалки всички! Мислех, че слидеринците като чистокръвни са най-великите, а всички други са под нас, но скоро установих, че мътнороди, родоостъпници, чистокръвни…все са хора, еднакво живеят, еднакво обичат, а накрая и едните и другите изчезват. - Говореше с пълно безразличие, което накара момичето да се натъжи и да опита да го разведри:
- Не е вярно. Никой не изчезва. Е, вярно всички умираме някога, но образите и имената ни остават. Един магьосник или мъгъл, какъвто ще да е, когато хората го забравят, тогава той престава да съществува. - след малко Панса усети, че пак много се разприказва и наведе глава, очаквайки, че пак ще й се развика. Но този път беше различно. Драко не й се ядоса, а напротив. Сякаш нещо в него трепна и го накара да спре да тъжи. ”Колко хубаво разсъждава” - Помисли си той и я загледа продължително:
- Това е най-хубавото нещо, което съм чувал.Умна си, наистина много умна. Затова те харесвам толкова много. - и се усмихна леко. Тя повдигна глава и го погледна. Личеше си, че много се радваше. Радваше се, че той прие така насериозно думите й и дори го трогна. Драко не сваляше поглед от нея. С падащите й кичури, големите изпълнени с копнеж очи и изключително богата душевност тя в момента бе по-красива от всякога.
- Ако спра да убивам, ще ми помагаш ли занапред? Ще бъдеш ли до мен, за да ми даваш съвети, да ме обичаш и да не допускаш да греша.
- Наистина ли го искаш от мен? - попита момичето.
- Да, искам го.- широка усмивка се появи на лицето на момичето, после тя стана, отвори гардероба му, за да облече нещо на брат си, тъй като ще нощува.
- Не! - извика Драко, след което стана и се приближи към нея. Вървейки свали блузата, панталоните и всичко друго, което очевидно му пречеше. Това така внезапно разкриване на тялото му накара Панса да погледне надолу и да се изчерви. Знаеше какво иска и се боеше, макар че на можеше да отрече, че и тя го искаше. Просто се срамуваше. Нямаше време да се обясни защо или пък да го помоли да почака, защото слидеринеца повдигна брадичката й, а после свали блузата. На земята паднаха и ризата и поличката й и вече толкова се увеличи напрежението между двете тела, че той силно я притисна да себе си и страстно я целуна. Тогава Панса откри, че целувката е едно от най-хубавите неща, които е изпитала досега. Толкова хубаво, че искаше да продължава да го прави, затова тя започна по-уверено да отвръща на целувките. Малко по-късно Панса лежеше на леглото вече и без бельо, а Драко лежеше върху нея и целуваше врата й, а после продължи надолу с целувките и от тук език и от там език и при всяко докосване тя изтръпваше от възбуда. Гледаше настрани и все още не смееше да отвръща на ласките му, но него това не го ядосваше, а го караше да се радва, че най-после улучи едно мило, скромно момиче. Тази нощ значеше много, защото Драко най-после направи от момичето жена.
По-късно, когато и двамата се умориха Драко седеше на дивата облякъл халата си и я гледаше на леглото леко да потреперва:
- Студено ли ти е? - момичето кимна. Тогава той взе блузата си и я облече. Блузата й беше голяма, а ръкавите дълги, но и така беше красива. Толкова красива, че осмокурсникът не можеше да й се нарадва и се гушна в нея:
- Толкова се радвам, че те има. Че винаги си ме обичала и въпреки всичко не си спряла да ме обичаш дори за миг. И аз те обичам. - тя милваше белезникаво-русите му коси, толкова радвайки се, че най-после и тя чу от него „Обичам те!”. Най-после настъпи мига, за който тайничко си мечтаеше и така дълбоко се разчувства, че сълзи потекоха от очите й. Едната сълза капна на бузата му и той сети, че тя плаче и знаеше защо.Изправи се, избърса сълзите й и я прегърна силно. Много силно. Най-после разбра, че тя му е нужна и че не можеше без нея. Обичаше я много. Адски много.
На сутринта Драко седеше до леглото и гледаше спящото момиче. Мислеше за нея непрекъснато и не спираше да й се радва. Притежаваше много по-различни качества от астаналите слидеринки, което никак не беше лошо, може би точно такава му трябваше. Но радостта му се прекъсна от разни крясъци навън. Драко отвори вратата, за да види какво става. Беше Тед, не виждал го толкова разгневен от много време. Караше се с Монтаю и Греъм за случилото се снощи. Нямаше нужда да му казва, той сам е разбрал:
- Няма да пипате сестра ми, кретени, чувате ли!!! Тя да ви не е топка за подаване!
- Е, Тед ние..
- Няма Тед! Сега ви се размина, но ако разбера, че сте й посегнали отново ще си имате работа с мен кълна се!!!! И освен това-няма да насилвате момичетата, ще бъдат с този, с който си искат! Каква е тази простотия от ваше страна, не те, а вие правите дома за резил!!! А Панса къде е?
- Ами Драко я отведе някъде - измъмри Дейв. Тед притеснен се втурна към стаята, за да види какво става. Нахлу вътре:
- Драко, нараниха ли сестра ми?!?!
- Шшшшштт! - Тед се обърна и видя, че сестра му спи с блузата на Драко и разбра какво са правили. Тогава той погледна Драко, усмихна се и се извини, след което двамата излезнаха.
Нещата бяха доста объркани, но малко по малко всичко се изясни и всички се вкараха в ред. Осмокурсниците от снощи сами се досетиха какво е станало между Панса и Драко и вече се разчу из другите домове, че в „Слидерин” има нова влюбена двойка.

Глава седемнадесета
Днес беше последния ден, в който децата бяха на даскало тази година. Сега следваше почивка и това радваше всички. Повечето бяха коледно настроени , а Драко , Панса , Тед и Джени не бяха изключение , защото мислеха , че всичко им е наред.Тед седейки на пейката не знаеше как да си кръсти заведението , затова остави на неговите приятели да решат.
- О, Мерлин, откъде да знам какво ще му подхожда най-много-отвърна Панса-Ако зависи от мен щях да го кръстя на моя любим- и целуна Драко по бузата.
- Но нямаше да идват много хора – каза русокоското и по тона му личеше , че това беше хумор
-Е , не говори така!Щяха разбира се! – усмихна се момичето.
-Трябва ли да има име?И така си е добре – каза Джени в скута на Тед–Всички знаят , че е твоя идея – и също го целуна по главата.След малко се чу весел смях от Гойл , Панса и Краб , очевидно са обсъждали нещо:
- Какво става там? Какво е толкова смешно? – попита Тед и тримата се обърнаха и Панса отговори усмихната:
- Хрумна ми щуротията да го кръстим „Склепоцирус” .
- То не че щеше да е лошо , ама не знам дали върви – обади се Гойл
- Е , защо да не върви. Хах, да ви кажа честно твоята щуротия ми допада- обърна се Тед към сестричката си.
- Ама ти сериозно ли? – изсмя се чернокоската
- Ми не, майтап си правя! –скръсти ръце брат й- Ми да, мисля, че става.Да го посветим на нашия бивш покровител Снейп. Беше много добър с нас и най – вече с нашия префект – и тупна Драко – Да, вярно, че защити Потър, но в това няма лошо нали Потър е син на жената, която той обичаше а и момчето не се оказа толкова лошо, така чеее….мисля, че няма проблеми.
- Ами добре. Няма лошо Тед- усмихна се Панса и го хвана за рамото- Ти си решаваш и каквото решиш все е хубаво.
- Добре, ей сега ще съобщя новината на останалите.
И го направи като събра всички доста развълнувани и за да запазят тишина Панса реши да не вика, но удари силно няколко пъти масата с учебник на Драко. Толкова силно бе тропането, че стресна Краб и Гойл, които целите подскочиха, стресна и другите:
-Лелееее, това момиче…- извика Джордж отново възхитен- Би била чудесен преподавател, при теб всички щяхме да пазим гробна тишина.
След съобщаването на идеята за името на заведението някои се намръщиха и зацъкаха, тъй като изобщо на харесваха Сивиръс Снейп, но други го обожаваха, помнейки го с добро и ръкопляскаха.Най- накрая решиха така да го нарече Тед, нищо, че не се знаеше какво означава магията му „Склепоцирус”- превземам, но нали той я е открил.
Все пак за празника трябваше всички да изглеждат добре и затова Панса и Риви решиха заедно да идат да си купят рокли, тъй като Джени вече си имаше тоалет, притежаван някога от Араминта.Не че Нарциса не предложи на Панса свой тоалет, но момичето предпочете Драко да я възприеме като самата нея, а не да му напомня на майка му, затова двете момичета отидоха на „Диагон – Али”, където се продаваха най- хубавите, но и скъпите дрехи. Тогава двете момичета се зарадваха, че родителите им са заможни и можеха да си позволят нещо по- хубаво.
- Аааа! Виж същата рокля като на Чо Чанг от „Рейвънклоу”.Хахаах, от тук си я е купувала!Хах!
- Няма лошо- отвърна Панса не разбираща какво му е толкова смешното- не знаех, че този модел се продава още. Кой знае, след време може да има и от същия модел на нашите и други млади слидеринки да говорят така за нас.
- Ти какво ще си облечеш. Не ми казвай, че пак ще си с жилетка и дънки натъпкани в ботуши.
- Спокойно- не, няма. Ще ми се да е нещо по-различно, де да знам и аз какво. Искам да изглеждам по- женствена- като теб.
- Вземи си рокля. И аз ще си взема и мисля да е ето тази- и посочи една дълга рокля със сив корсет и червени дантели, а надолу черен плат половината покрит с червени харбали.
- Ай, колко бързо си хареса рокля.Уау!
- Еми да. Сетих се, че искам тази, заради любимите цветове на Маркус.А твоята в какъв цвят искаш да е?
- Не знам.
- Ама те съветвам да е нещо по- различно от тъмно синьо.
- Хах, да де да! Миииии сиво! Да, сиво. Заради на Драко очите. – и се усмихна.
- Ец!Чудесно, сивото мисля, че ти отива.- и Панса успя водейки се по идеята си да намери хубава рокля точно същия цвят, като Драковите очи.
- Браво Панс! В тази рокля изглеждаш чудесно! Их, толкова си красива и аз искам да имах поне половината от красотата ти! А с прическа ще изглеждаш още по- добре! – А Панса си мислеше същото за Ривиан- възхищаваше се на решителността й при избиране и видя реакцията на останалите жени в магазина как се възхитиха на вкуса й. Може бе стана по- добре, че с нея излезе да си избира тоалет:
- Хайде ти да ми направиш прическата!- обърна се към усмихнатата Ривиан, която много се зарадва и веднага се съгласи.
Неусетно настъпи вечерта, куфарите вече бяха стегнати и само чакаха собствениците им да ги вземат.Табелата „Склепоцирус” посрещаше гостите със светлини, а по- навътре се виждаше самото заведение.
- Ох, да му се не види! Тая качулка взе да ме изнервя.- оплакваше се Риви.
- Ами аз ли те карах да си правиш толкова голяма прическа.Затова ти пречи качулката - отвърна Панса в същото време оглеждайки се дали не й се е развалила прическата
- Стига си оправяй кичурите, добре си, не се бой. – Риви гледаше да успокои малко притеснената си приятелка.
- Здравейте!- усмихна се Джени облечена в скромничка, но много приятна бледо зеленикава рокля с по- тъмно зелен корсет и надолу цялата бухнала в бяло. Само че прическата й не беше кой знае колко по- различна от всекидневната и като видя приятелките си малко се притесни:
- Недей така де! И ти изглеждаш чудесно! И все пак това е обикновен празник, а не някакво велико събитие като онзи коледен бал, където ни и нямаше- усмихна се Риви- И само аз ли съм най- коледно настроената. Я дайте по- весело- и бутна закачливо момичетата, които само се усмихнаха.
Тед изтупан в черен костюм и зелена вратовръзка не спираше да се кефи на масите, сменящите според светлината цветовете си стени и огнените топки на тавана, които осветяваха всичко.
- Браво Тед! Невероятно си го измислил!- каза Драко също облякъл черен костюм.
- Нали? Знаех си, че ставам за архитект и не случайно сега говорят само за това и искат да знаят кой съм!
- Да! Не се омайвай, а излизай да посрещнеш Джен, чата те!- усмихна се той и Тед с тържествена походка излезе навън и отиде при момичетата.
- Как сме дами?- прегърна Джени, която беше с гръб към него.
- Добре.- обърна се Джени и го целуна по челото- А ти как си?
- Навярно е много горд!- засмя се Панса- само гледай да не се самозабравиш!
- Не се тревожи за мен сестричке! Драко трябва да се тревожи за теб, защото си толкова красива, че трябва да те пази от ухажори.
- Хах, мерси! Къде е той?
- Вътре.- момичето кимна и влезе в заведението.
Драко седеше замислен на един стол в очакване на дамата си. Обичаше я и като спортна, но му беше интересно как ще се нагласи като за празник, само че с кавалер.
- Иеееее, ква е тая красавица! Бива си я мацката!- викаше влизащия Джордж.
-Да, хубава е! Наистина много хубава!- отвърна Рон, но не изглеждаше весел като брат си.
- Хах, ти гледай да се влюбиш в нея най- накрая, та Хърмаяни да разбере. Тогава непременно си запази място в болничното крило.- те не знаеха, че Драко ги слуша. Той усети, че става дума за Панса и бързо стана, за да я посрещне, явно беше някъде наблизо.На входа видя една чернокоска с гръб към него само че рокличката й му се стори доста обикновеничка, та тя дори във всекидневието си беше по- модерна, какво толкова се превземаха Рон и Джордж. След малко само че се успокои и спря да се чуди толкова, когато момичето се обърна с лице към него и се оказа, че това е съвсем друго момиче.
- Ехо, не натам!- тупна го минаващия с Джени Тед и Драко се обърна. „Колко съм глупав! Разбира се, че Панс няма да ме разочарова!” – помисли си той, защото пред него седеше една висока красавица със дълга сива рокля, като корсета беше по- тъмно сив , а харбалите под него , както и на раменете – по - светли. Изглеждаше много женствена с високия черен кок и отпред две много големи къдрици, като едната бе по – дълга от другата.
- Изглеждаш прекрасно! – каза той като се поклони като кавалер и целуна ръката й.
- Благодаря! Ривиан ми помогна.- каза тя усмихната.
- Чудесно! – и я целуна по устата – Хайде, да влизаме вътре.
Панса забеляза как и момчетата и момичетата се въртяха възхитени около Ривиан. Имаше защо - тя също изглеждаше много добре и Маркус разбира се остана най – възхитен, че се е съобразила с цветовете, които той обича.
- А ти не забеляза ли? – попита Панса любимия си
- Кое?
- Цвета на роклята.
- Да, сив е.
-Сив, като очите ти!- тогава той се усети защо е избрала сивото, което също много го трогна и накара да я целуне, но този път по- продължително и това зарадва много от присъстващите. Те се обичаха, какво по- хубаво.
После, когато всички се събраха Тед реши да каже две приказки. Не отне много време – пред всички благодари на Джени за пълната подкрепа и разбира се не пропусна да каже и че иска да продължава да го насърчава, подкрепя и да прекара остатъка от живота си с нея. Това трогна всички, а тя едва не заплака от щастие.
- Искам да благодаря и на моя приятел Драко и на сестра си Панса, на които много държа и които много обичам. И се радвам, че са заедно сега и дано винаги бъдат.
- Не се безпокой, ще бъдат! – усмихна се Драко и дигна тост за любовта и успехите им, след което всички си пожелаха „ Весела Коледа”.
- Надявам се, че по- нататък няма да има повече проблеми!- каза Панса
- Няма! Щом си с мен, обещавам, че всичко ще е наред!- намигна й Драко и като пуснаха музиката я покани на танц. Нямаше песен, която да не е любима на някой и учещите в „Хогуортс” непрекъснато се поздравяваха. Джени и Тед направиха специален поздрав за Маркус и Ривиан и Адриан и Наталикс , Драко и Панса с една силно любовна песен:
Цял живот живях в мрак ,
не че исках, но убивах пак и пак
защото бях упълномощен да убивам!
Помни, че ако не беше ти,
щях да потъна в самота завинаги
но ти ме спаси, най-хубавото на този свят ми подари
с обич ме дари , с обич, която търсех цял живот.
В знак на благодарност аз ще те пазя,
Любя и обичам докрай,
Сега няма връщане назад знай, вече сърцето ми запълни ти
Принадлежиш ми знай,
Ще си моя докрай!



Драко и Панса толкова се трогнаха от хубавата песен, че решиха и те да я посветят на Тед и Джени, но и други влюбени искаха. Тя се казваше „Песен за любовта” и я посветиха на всички влюбени.

Получи се много по- хубаво от Коледния бал преди Тримагическия турнир. Събитието беше много хубаво и разбира на следващия ден го имаше във вестниците. Ако зависеше от учениците можеха да останат да празнуват цяла вечер, но щяха да си изпуснат влака и затова момчетата и момичетата облекли дълги якета си взеха багажа, а слидеринците се сбогуваха с родителите си, които решиха да останат, за да свършат „някои работи”. Сем. Нот бяха много щастливи, че Драко и Панса са се събрали и желанието на Нарциса се е сбъднало.
- Радвайте се на любовта си и се борете за нея! Вие се обичате и това е най- важното – усмихна се жената и родителите изпратиха децата си на гарата. Драко и Панса се прегърнаха със сем.Нот и Нарциса и влязоха в едно купе във влака. Джени и Тед минаха покрай тях:
- Е, ще се видим после! Чао!
- Всичко хубаво!-отвърна Панса. После се сгуши в Драко и с нетърпение очакваше да отиде в имението „Малфой”.Все още не можеше да повярва, че е с него, наистина беше прекрасно. Той, макар че не се усмихваше беше на седмото небе от щастие и в ума му звучеше красивата леко тъжна, леко повдигаща духа „ Песен за любовта”.

Да, знам, че тази глава стана малко шантава, но толкова успях да измисля тогава